След десет изпълнени с мълчание секунди той добави:
— В такъв случай ще го направя лично. Честно казано, по-добре да си бях говорил със стената.
Прекрачи прага и забърза по пода към малкото петно звездна светлина, проникващо през стъкления купол високо над средата на Библиотеката. (Разбира се, открай време се водеха разгорещени спорове за точните географски измерения на тази точка. Силната концентрация на магия изкривява пространството и времето. Твърде възможно е Библиотеката изобщо да няма край, камо ли среда.)
Сконър разпери ръце.
— Ето. Видяхте ли? Не се случи абсолютно нищо. Хайде, влизайте.
Другите го послушаха с особена неохота, сгушваха глави в раменете си под разнебитената рамка.
— Добре — доста самодоволно промълви Сконър. — Я да видим всички ли си носят кибрит съгласно заповедта? Магическият огън няма да подейства на тези книги, затова искам всеки да…
— Нещо шавна горе — прекъсна го дребничкият магьосник.
Сконър примига.
— Какво?
— Нещо помръдна горе, до купола. Видях го.
Сконър насили очите си да търсят някакъв силует в объркващите сетивата сенки и реши да наложи ръководната си роля.
— Глупости — отсече троснато. Извади снопче жълти кибритени клечки, които смърдяха неприятно. — Сега искам от вас да струпате…
— Видях го, казвам ти — начумери се дребничкият.
— Добре, де, какво видя?
— Е, не съм съвсем…
— Значи не знаеш? — наежи се Сконър.
— Все пак беше нещо…
— Не знаеш! — натърти отново Сконър. — Привиждат ти се сенки и се мъчиш да подрониш авторитета ми, а? — Той поумува, очите му се изцъклиха за миг. — Аз съм спокоен — подхвана монотонно, — аз владея положението. Няма да допусна…
— Ама аз наистина…
— Слушай, бе, мушморок, що не млъкнеш най-сетне!
Някой от останалите, който зяпаше нагоре, за да прикрие притеснението си, се прокашля задавено.
— Ъ-ъ… Сконър…
— И за теб се отнася!
Сконър се изопна настръхнал в целия си ръст и размаха ръката си с кибрита.
— Както вече ви казах, искам да запалите по една клечка… предполагам, че ще бъда принуден да ви покажа как се прави това заради този мушморок… още не съм изкуфял, уверявам ви… Ама че досадници. Гледайте ме в ръцете! Хващате ето така клечката…
Запали клечка, в тъмата пламна кълбо от жълто-зелен пламък и Библиотекарят се стовари върху него като отмъщението на еволюцията.
Всички те познаваха Библиотекаря, както хората са сигурни, че има стени, подове и други незначителни, но необходими дреболии на житейската сцена. Ако изобщо се случеше да си го спомнят, представяха си смътна подвижна въздишка, свряла се под бюрото да поправя книги или подтичваща на четири крака между рафтовете в търсене на криещи се пушачи. Всеки магьосник, проявил неблагоразумието да си свие тайничко папироска, не знаеше какво го чака, докато една загрубяла ръка не се протегнеше кротко и не му я отнемеше. Библиотекарят не вдигаше врява, само поглеждаше оскърбено и печално извършителя на недостойното деяние, после схрускваше папиросата.
Но съществото, полагащо неимоверни усилия да откъсне главата на Сконър, която стискаше за ушите, беше истински пищящ кошмар, чиито опънати устни оголваха дълги жълтеникави зъби.
Ужасените магьосници се врътнаха да побегнат, но се заблъскаха в библиотечни шкафове, които необяснимо как запречваха пътеките. Най-ниският изквича и се търкулна под отрупана с атласи масичка. Лежеше отдолу и запушваше ушите си с длани, за да не слуша страшния шум, докато съратниците му се мъчеха да се отскубнат.
Скоро настана твърде подчертана тишина, в която нещо дебнеше друго нещо. Дребничкият магьосник отхапа върха на шапката си от страх.
Безмълвната сянка докопа единия му крак и го издърпа внимателно, но неумолимо на открито. Жертвата помрънка зажумяла, но след като не усети вливането на чудовищни зъби в гърлото си, се престраши да погледне.
Библиотекарят го вдигна за яката и го полюля замислено една стъпка над пода, малко над малкия престарял териер, който отново си припомняше как да хапе хората по глезените.
— Ъ-ъ… — изломоти магьосникът и беше запратен право през рамката на потрошената врата.
След малко един тъмен силует до него промълви:
— Е, май с това се отървахме. Някой видя ли къде се дяна тъпото копеле Сконър?
Сянката от другата му страна промърмори:
— Чудя се дали вратът ми не е счупен.
— Кой говори?
— Тъпото копеле — гадно изсъска сянката.
— О… Извинявай.
Сконър се изправи, целият обвит в магически ореол. Тресеше се от ярост, когато изпъна ръце напред.
— Ей сега ще науча този символ на атавизма да почита по-напредналите в еволюцията… — ръмжеше под носа си.