— Хванете го, момчета!
Сконър рухна на каменните плочи под тежестта на другите петима.
— Извинявай, но…
— … нова магия до Библиотеката, при толкова натрупана магия вътре…
— … една дреболийка да сбъркаш и надхвърляме критичната маса, а тогава…
— … БУМ! Сбогом, свят!
Сконър ръмжеше гърлено. Възседналите го магьосници прецениха, че да станат точно в този момент няма да е най-предвидливата постъпка.
След малко той изсумтя.
— Вярно. Прави сте. Благодаря ви. Беше неправилно да губя самообладание. Помъти ми се разсъдъкът. Жизненоважно е да бъдеш безстрастен. Абсолютно прави сте. Благодаря ви. Сега се махнете от мен.
Решиха да рискуват. Сконър стана.
— Оня маймуняк — заяви — изяде последния банан в живота си. Донесете ми…
— Човекоподобно, Сконър — не можа да си сдържи езика най-ниският магьосник. — Той е човекоподобно, а не маймуняк…
Спаружи се под погледа на старшия в групата.
— На кого му пука? Има ли изобщо разлика? Е, господин Зоолог, каква е разликата?
— Не знам, Сконър — смирено отвърна дребосъкът. — Май опира до класова принадлежност.
— Я да млъкваш!
— Добре, Сконър.
— Противно нищожно човече… — Сконър изгледа останалите и заговори с режещо зъбат глас: — Аз се владея напълно. Разумът ми е хладен като оплешивял мамут. Моят интелект господства. И кой от вас посмя да ми седне на главата? Не, няма да се гневя. Не съм ядосан. Мисля позитивно. Впрегнал съм докрай всички свои способности… Някой от вас да има възражения?
— Не, Сконър — отрекоха петимата в хор.
— Тогава ми дотъркаляйте десетина бурета мас и всички подпалки, които намерите! Човекоподобното ще се пържи!
Високо по покрива на Библиотеката, където живееха сови, прилепи и други твари, издрънча верига и се чу тих шум от почтително чупене на стъкло.
— Не ми изглеждат много уплашени — засегна се Найджъл.
— Как да го кажа по-ясно? — затрудни се Ринсуинд. — Когато някой седне да съставя списък на най-величавите бойни викове в историята, „Ъ-ъм… извинете…“ няма да е сред тях. — Пристъпи в ъгъла. — Не съм с него — обърна се убедително към един ухилен страж. — Случайно се запознахме. В змийската яма. — Позасмя се задавено. — Все на мен се случва.
Стражите гледаха през него, сякаш беше прозрачен.
— Ъ-ъ, ами добре… — смънка Ринсуинд и се примъкна обратно при Найджъл. — Ти можеш ли да боравиш с този меч?
Без да откъсва поглед от стражите, Найджъл порови в торбата и му връчи книгата си.
— Прочетох цялата трета глава. Има и илюстрации.
Ринсуинд прехвърли омачканите листове. Книжлето беше толкова пострадало от употреба, че можеше лесно да се разбърква като тесте карти. На някогашната корица нескопосана гравюра изобразяваше мускулест мъжага. Той имаше ръце като две раници с футболни топки и тънеше до колене в изкусително излегнали се жени и изклани врагове. На лицето му бе изписано задоволство от живота.
Надписът отгоре обещаваше: „За некакви си 7 деня че ви направим варвърски геройи!“ Отдолу с по-малки букви се мъдреше и името — „Коен Варверинот“. Ринсуинд се усъмни. Познаваше Коен — той сричаше с известни усилия, но не бе овладял тънкостите на работата с перото и още се подписваше с кръстче, а и него честичко разкривяваше. Но, от друга страна, надушваше бързо откъде падат парици.
Пак се взря в корицата и вдигна поглед към Найджъл.
— Седем дни, а?
— Е, аз чета по-бавничко.
— Аха-а…
— И не си губих времето с шеста глава, защото обещах на мама, че ще се придържам само към обирите и плячкосването, докато не намеря подходящо за мен момиче.
— Значи тази книжка те учи как да станеш герой?
— О, да. Превъзходна е. — Найджъл като че се поколеба. — Как мислиш, дали е оригинал? Струваше ми много пари.
— Ами… ъ-ъ… Струва ми се, че ще е най-добре да продължиш, както си учил.
Найджъл изопна своите… поради липса на друга дума ще се задоволим с „рамене“ и размаха меча.
— Ей, вие, да си опичате акъла, щото иначе… почакайте за секунда. — Взе разпадащите се листове от Ринсуинд, потърси нужната страница и продължи: — Да, иначе… „Леденият вихър на съдбата ще вее през избелелите ви скелети, а адските пълчища ще давят душите ви в казани с киселина.“ Така ви се пада. Хареса ли ви, а?
Звънна метален акорд — четиримата измъкнаха ятаганите си в съвършен синхрон.
Мечът в ръцете на Найджъл стана почти невидим. Описа сложна осморка пред него, завъртя се над дясната му мишница, прелетя от ръка в ръка зад гърба му, привидно обиколи гръдния му кош два пъти и подскочи като пъстърва в размножителния сезон.