А кулата на магизточника надвисваше над Ал-Кхали като грамадна прекрасна гъба от онези, до чиито рисунки в книгите има череп и кости.
Стражите на серифа се мъчеха да отблъснат нашествениците, но вече имаше твърде много объркани жаби и тритони при подножието на кулата. Впрочем те бяха извадили късмет. Поне още имаха някакви крайници и повечето им жизненоважни органи си бяха по местата. Градът попадна под властта на магизточника… на военновременната необуздана магия.
Някои къщи около кулата вече се превръщаха в градежи от яркобял мрамор, очевидно любим на магьосниците.
Тримата търсачи на приключения се взираха през дупка в стените на двореца.
— Много любопитно — скептично подхвърли Конина. — Тези твои магьосници са по-могъщи, отколкото си мислех.
— Не са мои магьосници — отрече Ринсуинд. — Хич не ги знам чии магьосници са. Това не ми харесва. Онези, които аз познавах, не можеха да наредят и две тухли.
— Изобщо не се радвам на идеята магьосниците да станат господари на всички — включи се в беседата Найджъл. — Естествено като герой аз поначало съм против самото магьосничество. Ще настъпят дни, когато… — очите му лъснаха стъклено от усилието да си припомни нещо видяно на някоя страница — … когато всичко магьосническо ще изчезне от лицето на света и чедата на… на… Все едно, бихме могли да решаваме проблемите си малко по-практично — завърши неубедително.
— Прочел си го в книжката, нали? — кисело се осведоми Ринсуинд. — И това ли влиза в оправянето на похотта?
— Има право — защити младока Конина. — Не че съм против магьосниците, но не съм ги виждала да свършат нещо полезно. Сякаш са тук само за украса. Досега, де.
Ринсуинд свали шапката от главата си. Беше смачкана, изцапана и посипана с прах от стрити камъни. От нея липсваха парченца, върхът беше като прояден, а звездата ръсеше пърхот от пайети, но под мръсотията още личаха буквите — „Магесник“.
— Виждате ли това? — заяде се зачервен. — Е, виждате ли го? Какво ви подсказва?
— Че не си научил правописа ли? — налучка Найджъл.
— Какво?! За друго ти говоря! Тук пише, че съм магьосник! Двадесет години се навъртам около жезъла, тъй да се каже, и се гордея с това! Толкова живот вложих! Изд… да, де, явих се на десетки изпити! Ако всички прочетени от мен заклинания се струпат едно върху друго, ще стигнат до… до… а бе, ще бъде голяма купчина!
— Да, но… — вметна Конина.
— Моля?
— Не ги владееш кой знае колко добре, нали?
Ринсуинд я изпепели с поглед. Умуваше какво да каже и в съзнанието му се отвори кътче на възприемчивост. В същия миг една частичка вдъхновение, тласкана и бутана от трилион случайности, профуча през атмосферата и избухна безшумно тъкмо където й беше мястото.
— От дарбата само зависи какво правиш — заяви Ринсуинд. — Тя не определя какъв си. Дълбоко в душата си, де. Ако знаеш какъв си, всичко ти е по силите. — Помисли и допълни: — Ето защо магизточниците са толкова могъщи. Важното е да знаеш какъв си наистина.
Последва мълчание, пренаситено с философия.
— Ринсуинд… — започна Конина благо.
— Хъм?
Той още се питаше как тези думи са попаднали в главата му.
— Ти наистина си идиот, известно ли ти е?
— Никой от вас да не мърда!
Везирът Абрим излезе изпод съсипана арка. Носеше шапката на Архиканцлера.
Пустинята прегаряше под пламтящото слънце. Нищо не шаваше освен трепкащия въздух, нажежен като откраднат вулкан, пресъхнал като череп.
Един василиск дишаше тежко в огнената сянка на голям камък и вместо лиги точеше разяждаща жълта слуз. През последните пет минути ушите му долавяха тихото топуркане на стотици крачета, напредващи неуверено през дюните. Според него това означаваше, че вечерята му идва.
Примига с легендарните си очи и разгъна своето шестметрово гладно туловище, за да се плъзне по пясъка като въплътена гибел.
Багажът спря, преплитайки крачетата си, и заплашително надигна капак. Василискът засъска, само че беше мъничко разколебан. За пръв път виждаше ходещ сандък, и то със забити в капака му зъби от алигатори. Освен това по него лепнеха парченца люспеста кожа, сякаш се е бил с някого във фабрика за дамски чантички. Отгоре на всичко сандъкът успяваше да зяпа сърдито, макар че василискът, дори да имаше дар слово, не би могъл да обясни как е възможно.
„Е, щом така ще я караме…“ — наежи се влечугото.
Насочи към Багажа поглед, сравним само с диамантена бургия. Този поглед проникваше в зениците на противника и му оскубваше мозъка отвътре. Този поглед съдираше крехките завески на душата. Този поглед…