Василискът постепенно осъзна, че се случва нещо крайно нередно. Едно съвсем ново и нежелано усещане се засилваше зад очите му с размери на чинийки. Започна слабичко, като едва поносимия сърбеж в онези квадратни сантиметри кожа по недостъпната за ръцете ни част от гърба. Накрая обаче се превърна във второ, нажежено, вътрешно слънце.
Василискът се поддаваше на страховития, непреодолим напън да мигне…
И стори нещо неимоверно глупаво в момент като този.
Мигна.
— Той говори чрез шапката — обясни Ринсуинд.
— Ъ? — умно отвърна Найджъл.
Момъкът с нежелание откриваше, че светът на героите не е онова простичко място, каквото си го представяше в дните, когато най-вълнуващото му занимание беше подреждането на марули по тезгяха.
— Искаш да кажеш, че шапката говори чрез него? — предположи Конина и също отстъпи заднешком, както често постъпват хората в присъствието на същински ужас.
— Ъ?
— Няма да ви сторя зло. Вие ми бяхте полезни донякъде. — Абрим пристъпяше с протегнати напред ръце. — Но ти си прав. Той се опита да постигне могъщество чрез мен. Разбира се, случи се точно обратното. Изумително лукав и находчив ум.
— Значи провери дали главата му ти е по мярка?
Ринсуинд потръпна. И той бе слагал шапката на главата си. Но явно неговият ум не се бе оказал подходящ. Абрим обаче пасваше за ролята, сега очите му бяха сивкаво безцветни и на всяка крачка изглеждаше, че тялото му виси под главата.
Найджъл трескаво прелистваше книжлето си.
— Какво правиш?! — ахна Конина, все така вторачена в страшната фигура.
— Търся Справочника за бродещи чудовища — обясни Найджъл. — Как мислиш, дали той попада в категорията „неумрели“? Голяма досада е да ги убиваш, имаш нужда от чесън и…
— Няма да го намериш в книжката — проточи Ринсуинд. — Имаме си работа с… с вампирясала шапка.
— Естествено може да се окаже зомби — мърмореше Найджъл и плъзгаше показалец по страницата. — Тук е написано, че имаш нужда от черен пипер, морска сол и…
— Нали уж трябва да се биеш с проклетиите, не да ги ядеш? — изненада се Конина.
— Ето съзнание, което мога да употребя — осведоми ги шапката. — Сега ще отвърна на удара. Аз ще защитя магьосничеството. В този свят има място само за един вид магия и аз я олицетворявам. Трепери, магизточнико!
— О, не… — смънка Ринсуинд.
— Магьосничеството научи много неща през последните двадесет столетия. Този млад наглец може да бъде победен. Вие тримата ще ме последвате.
Не беше молба. Не беше дори заповед. По-скоро предсказание. Гласът на шапката проникваше направо в малкия мозък, не губеше време с промушване през ума. Краката на Ринсуинд се подчиниха, без да питат собственика си.
И другите двама направиха непохватни крачки напред с отсечените движения на кукли, които подсказваха, че ги местят невидими конци.
— Защо пък „о, не“? — озадачи се Конина. — Тоест ти поначало си говориш така, но какво има този път?
— Падне ли ни сгоден случай, трябва да избягаме — реши Ринсуинд.
— Накъде по-точно?
— Вероятно е все едно. Бездруго сме обречени.
— Защо? — не се примиряваше Найджъл.
— Е, не си ли чувал за Войните на маговете?
Всевъзможни неща в Света на Диска дължаха възникването си на Войните на маговете. Например мъдрото крушово дърво.
Първоначално дървото може и да е било напълно обикновено, прекарвало е дните си в пиене на вода от почвата и поглъщане на слънчеви лъчи в блажено неведение. После около него избухнали схватките с магия и разнебитили гените му до състояние на изострена проницателност.
Покрай това го надарили и с вродена сприхавост. Но мъдрото крушово дърво се е отървало сравнително леко.
Някога фоновата магия из целия Диск била нова, силна и свежа, при всеки нищожен повод избухвала по света, а всички магьосници притежавали могъществото на магизточници. По всяко хълмче стърчали техните високи кули. Ако трябва да посочим какво не понася истински надареният магьосник, отговорът изскача веднага в съзнанието ни — другите магьосници. Инстинктивният му подход към дипломацията е да ги халосва със заклинания, докато светнат, после да ги запрати с проклятия в мрака.
Което пък можеше да доведе само до едно нещо. Добре, де, две неща. Е, нека са три.
Всеобща. Тавматургична. Война.
Естествено нямаше съюзи, страни, договори, милост и сдържаност. Небесата се гърчеха, моретата кипваха. Писъкът и съскането на огнени кълба превръщаха нощта в ден, но не беше чак толкова зле, защото непрогледните кълба черен дим пък превръщаха деня в нощ. Пейзажът се тресеше като спалня на младоженци, самата тъкан на пространството се оплиташе в многоизмерни възли, а реката на времето я блъскаше в крайбрежните камънаци. В онези зими и лета едно от популярните заклинания беше Темпоралният компресор на Пелепел. Веднъж причини сътворението, еволюцията, размножаването, разцвета и гибелта на раса от гигантски влечуги за някакви си пет минути, като само костите им останаха в земята, за да заблуждават печално бъдещите поколения. Дървета плуваха, риби говореха, планини се отбиваха в магазина да си купят цигари, а битието се отличаваше с такава променливост, че по-предпазливите хора след събуждане сутрин първо проверяваха колко ръце и крака имат.