Вратата на кулата за разлика от Невидимия университет, чиято порта обикновено зееше, беше здраво залостена. И сякаш светеше.
— Вие тримата имате привилегията да присъствате тук — послужи си шапката с отпуснатото чене на Абрим. — Настъпва моментът, когато магьосничеството ще престане да бяга — везирът изгледа пренебрежително Ринсуинд — и ще се възпротиви. Ще запомните тези събития до края на живота си.
— А, значи до пладне? — плахо промърмори Ринсуинд.
— Внимавайте — посъветва ги Абрим и вдигна ръце.
— При първа възможност — зашепна Ринсуинд на Найджъл — офейкваме, разбрахме ли се?
— Накъде?
— По-важно е откъде.
— Нямам доверие на този тип — сподели младият герой. — Макар че не искам да съдя по първите си впечатления, подозирам, че не ни мисли доброто.
— Ами да, той те прати в змийската яма.
— Може би още тогава трябваше да схвана намека.
Везирът замънка. Дори Ринсуинд, сред чиито немногобройни таланти беше и усетът му към чуждестранното слово, не разпозна думите, но езикът сякаш подхождаше съвършено именно за мънкане. Думите се виеха като сърпове на височината на глезените, тъмни, червени и безмилостни. Описваха сложни криволици във въздуха и се понасяха невъзмутимо към вратата на кулата.
Където докоснеха белия мрамор, той почерняваше и се ронеше.
Останките вече тупкаха по земята, когато един магьосник излезе от кулата и изгледа Абрим от главата до петите.
Ринсуинд знаеше за навика на магьосниците да се труфят, но този беше изключително зрелище — робата му подплатена, подшита и нагъната във фантастични дипли, най-вероятно бе проектирана от архитект. Подобаващата за премяната шапка приличаше на сватбена торта, сблъскала се интимно с коледна елха.
Лицето — или каквото се виждаше от него в тесния процеп между бароковата яка и филигранната периферия на шапката — внасяше разочароващ елемент в гледката. По някое време в близкото минало притежателят му си бе въобразил, че тънките проскубани мустачки ще го украсят. И бе сбъркал.
— Това беше нашата проклета врата! — затътна магьосникът. — Ще съжаляваш за деянието си!
Абрим скръсти ръце.
Това вбеси окончателно магьосника. Той разпери ръце, изтръска надолу дантелените краища на ръкавите си и запрати пламък през делящото ги пространство.
Огънят улучи Абрим в гърдите и набъбна в ослепителен облак, но когато сините петна избледняха в очите на Ринсуинд, везирът си стоеше невредим.
Противникът му припряно гасеше последните мънички пожари по собственото си облекло, накрая впери кръвожаден поглед.
— Май не ще да ти уври главата — задра гласът му. — Имаш си работа с магизточника. Не можеш да се бориш с него.
— Но мога да го използвам — промълви везирът.
Магьосникът заръмжа и метна огнено кълбо, което се пръсна безсилно на една педя от смразяващо ухилените устни на Абрим.
Смаяно недоумение разкриви лицето на магьосника. Не се отказа — запрати синкави мълнии право от безкрайността към сърцето на везира. Абрим ги отпъди с небрежен жест.
— Пред теб има простичък избор. Присъедини се към мен или умри.
В този миг Ринсуинд осъзна, че чува равномерно чегъртане около ухото си. Звукът имаше и неприятно метален екот.
Позавъртя глава и го сполетя познатото, крайно разстройващо усещане, че времето забавя своя ход около него.
Смърт престана да плъзга точилото по острието на косата си и му кимна, както се полага при среща на двама професионалисти.
После вдигна костелив пръст пред устните си, тоест пред мястото, където щяха да бъдат, ако ги имаше.
Всички магьосници могат да виждат Смърт, което не означава непременно, че се радват на това.
Ушите на Ринсуинд изпукаха и видението изчезна.
Абрим и неговият враг се къпеха в ореол от разпръсната магия, която очевидно не вредеше на везира. Умът на Ринсуинд се върна в света на живите точно навреме, за да види как Абрим посегна и сграбчи магьосника за пошлата яка на робата.
— Не можеш да ме победиш — сподели с гласа на шапката. — От две хилядолетия впрягам силата за собствените си цели. И съм способен да черпя от твоята мощ. Покори ми се или няма дори да имаш време за разкаяние.
Магьосникът се боричкаше да се отскубне и за жалост гордостта у него надделя над здравия разум.
— Никога!
— Умри — предложи му Абрим.
Какви ли не чудесии се бяха изредили пред очите на Ринсуинд, но досега не бе виждал как убиват някого с магия.