Ринсуинд рискува да надникне иззад края на стената.
— Интересен философски въпрос… Колкото и далеч да бягах преди, все не намирах сигурно място.
Тя въздъхна и се зазяпа в близките отломки. Взря се по-остро. В купчината имаше нещо странно, но не успяваше да го налучка.
— Бих могъл да ги нападна — подхвърли разсеяно Найджъл.
Загледа се с копнеж в гърба на Конина.
— Няма да можеш — възрази Ринсуинд. — Нищо не помага срещу магията освен по-силна магия. А по-силната магия може да бъде смазана само с още по-силна магия. И докато се опомниш…
— Пуф, а? — подсказа Найджъл.
— Случвало се е в миналото — потвърди Ринсуинд. — Точило се е хилядолетия наред, преди да…
— Какво не е наред в тази купчина? — прекъсна разговора Конина.
Ринсуинд се озърна и изви очи към небето в размисъл.
— Освен стърчащите крака ли? — уточни той.
Изровиха серифа след няколко минути. Още стискаше изпразнена почти до дъното бутилка вино. Мигаше мътно насреща им и се мъчеше да си спомни кои са тези тримата.
— Силно е… — изгъгна и с известно усилие добави: — … отлежалото вино, де. Сякаш целият дворец се стовари отгоре ми.
— Точно това се случи — разсея съмненията му Ринсуинд.
— А, значи не съм се заблудил. — След няколко безплодни опита серифът фокусира поглед върху Конина и се люшна назад. — Брей, пак тази млада дама. Вълнуващо.
— Ей, я не… — намеси се Найджъл.
— Косата ти — започна серифът и пак се люшна напред — е като… като козе стадо, пасящо по склоновете на връх Гебра.
— Виж какво…
— Гърдите ти са като… като — серифът се позаклати наляво-надясно и удостои празната бутилка с печален поглед — пъпеши, обсипани със скъпоценни камъни, узрели в приказните градини на утрото.
Зениците на момичето се разшириха.
— Нима?
— Не — отказа се от думите си той. — Съмнявам се. Ако бяха пъпеши, обсипани със скъпоценни камъни, щеше да си личи. Както белее пяната в буйните бързеи, белеят и бедрата ти…
— Хъм, извинете, но… — зловещо започна Найджъл.
Креозот се заклати към него.
— Ъ-ъ?
— Там, откъдето идвам — сковано изрече момъкът, — не говорим на дамите така.
Конина въздъхна, защото Найджъл се изпречи покровителствено пред нея, а и защото си помисли, че той — уви! — казваше самата истина.
— Дори — продължи момъкът и издаде колкото можа напред ченето си, от което то продължи да прилича на трапчинка — се чудя дали да не ти…
— … дали да не му зададеш един въпрос — избута го полека Ринсуинд. — Ъ-ъ, господине… владетелю, трябва да се измъкнем оттук. Не бихте ли могъл да ни упътите?
— Хиляди стаи има тук, да знаеш. Не съм излизал по света от години. — Серифът хлъцна. — От десетилетия. От цяла вечност. А бе, никога не съм излизал. — Лицето му застина от съчинителска страст. — Птицата на времето изприпка с крачки къси и виж! — закрета тя нататък…
— Май е кокошка — промърмори Ринсуинд.
Креозот залитна към него.
— Абрим управлява, нали се сещаш? Ужасно мъчна работа е неговата.
— В момента не се справя особено похвално — осведоми го Ринсуинд.
— И ние все пак бихме искали да излезем някак — процеди Конина, която още разгадаваше поетичната фраза за козето стадо.
— А и аз трябва да се отправя на поход — изсумтя Найджъл и се вторачи сърдито в Ринсуинд.
Креозот го потупа по ръката.
— Няма лошо. Всеки трябва да си оправя похотта.
— Та ако се сещате къде има конюшни или нещо подобно… — упорито подсказа Ринсуинд.
— Стотици са — увери го Креозот. — Притежавам някои от най… а бе, най, най… коне в света. — Веждите му се събраха. — Така разправят.
— Но май не знаете къде са настанени?
— Е, всъщност не — призна серифът.
Магически рикошет превърна една стена наблизо в захарна глазура с арсеник.
— Дали нямаше да сме си по-добре в змийската яма? — зачуди се Ринсуинд и му обърна гръб.
Креозот пак впи печален поглед в празната бутилка.
— Знам къде има вълшебно килимче.
— Не, не. — Ринсуинд вдигна ръце, сякаш се пазеше от нещо. — В никакъв случай. Дори не си…
— Беше на дядо ми…
— Истинско вълшебно килимче ли? — промълви Найджъл.
— Чуйте ме — настоя Ринсуинд. — Замайва ми се главата дори от слушане на възвишени приказки.
— О, истинско си е и още как! — оригна се серифът. — С много красиви шарки. — Присви очи към бутилката и въздъхна. — Беше в чудесни сини оттенъци.
— А дали не знаете и къде е оставено? — бавничко попита Конина.
Така човек се промъква много предпазливо към диво животно, което всеки миг ще хукне да се спасява.
— В съкровищницата. Знам пътя дотам. Аз съм неимоверно богат, ако не сте чували. Поне така разправят. — Креозот сниши глас и се опита да намигне на момичето. Накрая го направи и с двете си очи. — Можем да поседнем на килимчето — изгука и се препоти. — И ще ми разкажеш приказка…