— Може да има капани… — подсети го Конина и стрелна с поглед серифа.
— Твърде вероятно е, о, небесна газело — отвърна Креозот. — Не съм влизал вътре от шестгодишен. Струва ми се, че имаше плочи на пода, по които не биваше да стъпвам.
— Не се притеснявайте за това. — Найджъл се взираше в сумрачния коридор. — Не ми се вярва да е измислена клопка, която да не открия.
— Богат опит си натрупал, а? — заядливо се обади Ринсуинд.
— Ами знам четиринадесета глава наизуст. Тя е с илюстрации.
С тези думи Найджъл се гмурна в сенките.
Чакаха уплашени и тишината щеше да е нерушима, само да не бяха приглушеното пъшкане и редкият тропот в тунела. Най-сетне гласът на Найджъл заехтя отдалеч.
— Няма абсолютно нищо. Опитах какви ли не номера. Всичко е непоклатимо. Може капаните да са клеясали или заклинили…
Ринсуинд и Конина се спогледаха.
— Нищичко не разбира от клопки — заяви момичето. — Когато навърших пет години, баща ми ме накара да мина по подготвен от него коридор, за да не съм наивна…
— Но той влезе все пак… — напомни Ринсуинд.
Долетя шум като от мокър пръст по стъкло, но усилен хилядократно. Подът затрепери.
— Е, нямаме богат избор — добави Ринсуинд и хлътна в тунела.
Другите го последваха. Мнозина на този свят бяха свикнали да се ориентират по Ринсуинд като по миньорско канарче и допускаха, че щом той още се държи на краката си, но не е избягал, значи има поне някаква надежда.
— Ей, че забавно — обяви Креозот. — Аз ще грабя собствената си съкровищница. И ако се заловя, мога да се хвърля в змийската яма.
— Но можеш да разчиташ и на своето милосърдие — предложи Конина, която недоверчиво разглеждаше прашните зидове.
— О, не. Мисля, че ще постъпя сурово със себе си, за да ми е като обеца на ухото.
Нещо щракна тихичко над тях. Премести се плочка и през отвора бавно и на пресекулки се спусна ръждясала кука. От стената изпълзя метален прът и побутна Ринсуинд по рамото. Той се извъртя, куката закачи пожълтяло листче на гърба му и се прибра в дупката си.
— Какво ми направи? Какво ми направи?! — разкрещя се Ринсуинд, мъчейки се да разгледа собствените си плешки.
— Сложи ти надпис „Ритни ме, че сам не мога“ — осведоми го Конина.
Част от стената се плъзна встрани до вцепенения магьосник. Голям ботуш в края на множество съчленени лостове се разклати немощно, но цялата конструкция се разпадна от старост.
Тримата зяпаха смълчани останките. Накрая Конина промълви:
— Личи си, че е бил голям извратяга.
Ринсуинд изви ръка зад гърба си, нерешително откачи листчето и го пусна на пода. Конина се промуши покрай него и продължи напред ядосано и предпазливо. Когато се протегна метална ръка на пружина и се заклати дружелюбно, момичето не я стисна, а проследи окислените й жици до два разядени електрода, потопени в голям пресъхнал буркан.
— Значи дядо ти е имал чувство за хумор, а? — подхвърли на Креозот.
— О, да. Честичко се подхилваше.
— Браво на него.
Конина внимателно побутна с крак каменна плоча, която според Ринсуинд не се различаваше с нищо от останалите. С жалко скрибуцане един бърсалка от пера се разклати на височината на подмишниците им.
— Май бих искала да се запозная със стария сериф — сподели момичето през зъби, — макар и не за да го поздравя. Магьоснико, я подложи ръце.
— Моля?
Конина раздразнено посочи полуотворената каменна врата отпред.
— Искам да надникна горе. Сплети пръсти и подложи ръце да стъпя на тях. Как успяваш да си толкова безполезен?
— Когато съм полезен, винаги загазвам — смънка Ринсуинд.
Опитваше се да не усеща топлата плът, отъркваща се в носа му. Слушаше как пръстите на момичето шарят над вратата.
— Знаех си… — промърмори тя.
— Какво има? Гнусно остри копия, заредени да се забият надолу ли?
— Не.
— Решетка с шипове, подготвена да набучи…
— Има кофа — безизразно го осведоми Конина и я бутна.
— Аха, пълна с врящо отровно…
— С вар. С отдавна изсъхнал варов разтвор.
Тя отново стъпи на пода.
— Такъв си беше дядо. С него никога не беше скучно — похвали предшественика си Креозот.
— До гуша ми дойде — решително заяви Конина и посочи далечния край на тунела. — Вие двамата тръгвайте с мен.
Оставаше метър до края, когато Ринсуинд усети въздуха наоколо да се раздвижва. Тялото на Конина се заби в гърба му и го запрати в кухината след тунела. Той се претърколи по пода и нещо закачи подметката на единия му ботуш. Оглуши го страховит грохот.
Целият таван на тунела — плътна скална плоча, дебела метър и половина — се бе срутил.