Ринсуинд й махна нетърпеливо да млъкне, свали си шапката, грижливо издуха праха от звездата, пак си сложи шапката, нагласи я, нави си ръкавите, размърда пръсти и изпадна в паника.
Като не можа да измисли нищо по-уместно, облегна се на стената.
Тя се тресеше. Не защото някой я разтърсваше, по-скоро туптенето извираше от самия зид.
Точно такова друсане усети в Университета преди пристигането на магизточника. Камъните несъмнено бяха крайно недоволни от нещо.
Плъзна се по стената и опря ухо до следващия камък — по-малък и издялан като клин, за да пасне на извивката. Скромен скален къс, носещ своя товар за общото благо. И той трепереше.
— Шът! — изсъска Конина.
— Ама аз нищо не чувам — гръмко съобщи Найджъл.
Той беше от хората, които като помолиш да не се оглеждат, започват да въртят глави като уплашени сови. Същите хора, щом бъдат осведомени, че зад тях има охлюв с необикновена форма, пристъпят тромаво и тутакси една черупка се разпада с жалко хрускане. Случи ли се такива хора да се залутат в пустиня, ще ги намерите, ако оставите нещо малко, крехко и ценно, да речем пръстена халба, оцеляла в рода ви много поколения. Чуете ли трошене, знаете къде са.
Това беше между другото.
— За същото ти говоря! — сопна се момичето. — Какво става с войната?
Фонтанче от мазилка поръси шапката на Ринсуинд.
— Нещо въздейства върху камъните — тихо просвети той останалите. — Напират да се изтръгнат.
— А ние стоим под доста голямо количество от тях — замисли се Конина.
Горе нещо заскрибуца, проникна слънчев лъч. За немалка изненада на Ринсуинд не последва внезапна смърт от смазване. Зидовете пак заскърцаха и процепът се разшири. Камъните падаха, но нагоре.
— Струва ми се, че сега му е времето да опитаме с килима — прецени Ринсуинд.
Стената до него се отръска като куче и се разпадна. Парчетиите нанесоха няколко безмилостни удара на Ринсуинд в устрема си към небето.
Четиримата се стовариха върху синьо-златния килим сред буря от летящи камъни.
— Трябва да се махнем оттук — заяви Найджъл, с което потвърди колко е проницателен.
— Дръжте се — посъветва ги Ринсуинд. — Ще изрека…
— Няма — възрази Конина, коленичила до него. — Аз ще го кажа. Нямам ти доверие.
— Но ти си…
— Млъкни.
Момичето погали шарките.
— Хайде, килимче… Вдигни се.
Кратка пауза.
— Нагоре.
— Може би не разбира този език — допусна Найджъл.
— Полети. Левитирай…
— Или пък се отзовава само на един глас…
— И ти млъкни.
— Опитай с „изпърхай“ — намеси се Креозот.
В същия миг няколко тона каменни плочи изпърхаха на сантиметри от главата му.
— Досега трябваше да се отзове на някоя от думите, нали? — оплака се Конина. Въздухът около нея се насищаше с прах от триещите се камъни. Тя цапардоса килима. — Я да излиташ, проклето чердже такова! А-ах!
Парче мазилка я цапна по рамото. Тя сърдито разтри удареното място и изгледа втренчено Ринсуинд, който подвиваше колене под брадичката си и бе нахлупил шапката върху очите си.
— Защо нищо не става?
— Не казваш верните думи — укори я той.
— Значи не разбира езика, така ли?
— Езикът няма нищо общо. Ти пренебрегна основно правило.
— Е?
— Какво „е“? — изсумтя Ринсуинд.
— Виж какво, сега не е моментът да ми се фръцкаш с наранената си гордост!
— Ами продължавай да опитваш, защо се занимаваш с мен?
— Накарай го да полети!
Ринсуинд нахлупи шапката и върху ушите си.
— Моля те… — промълви Конина.
Шапката се понадигна към челото.
— Всички ще бъдем сплескани на кайма — установи Найджъл.
— Послушайте момъка — подкрепи го Креозот.
Шапката се изкачи още малко по главата.
— Сигурен ли си? — провери Ринсуинд.
— Да!
Магьосникът се прокашля и заповяда:
— Надолу!
Килимът се зарея в очакване около метър над осеяния с парчетии под.
— Как успя… — понечи да попита Конина.
Найджъл я прекъсна:
— Магьосниците имат достъп до тайно знание, това трябва да е причината. Нищо чудно килимът да е заклет да върши точно обратното на всяка заповед. Можеш ли да го накараш да се издигне по-високо?
— Мога, но не искам — натърти Ринсуинд.
Килимът се понесе бавно и както често се случва в подобни моменти, голям камък се стовари там, където беше допреди секунда.
След малко се изнесоха на открито, а каменната буря остана зад гърбовете им.
Дворецът се разпадаше на парчета, които пък се издигаха във вихрена фуния, досущ вулкан, обърнат с основата нагоре. От кулата на магизточника нямаше и помен, но камъните танцуваха във въздуха към мястото и…