— Строят друга кула! — пак се прояви наблюдателният Найджъл.
— И то с материала от моя дворец — начумери се Креозот.
— Шапката е победила — установи Ринсуинд. — Затова си издига собствена кула. Един вид рефлекс. Навремето магьосниците винаги са изграждали кули около себе си, много са приличали на… как наричате онези неща, които се намират по дъната на реките?
— Жаби.
— Камъни.
— Некадърни гангстери.
— Не, не, онези пролетни мушици — невроптерите. Щом магьосникът решавал да се бие, първата му работа била да построи кула.
— Много е голяма — зяпаше Найджъл.
Ринсуинд кимна унило.
— Накъде летим? — попита Конина.
Той вдигна рамене.
— Надалеч.
Подминаха външната ограда на двореца. Тя се разклати и дребни от разстоянието тухлички хвръкнаха към вихрушката около новата кула.
По някое време Конина подхвана:
— Добре, де… Как накара килима да литне? Наистина ли е опърничав?
— Не. Само обърнах внимание на основни особености в пространственото му разположение.
— Съвсем ме обърка — призна си момичето.
— Значи искаш да ти го обясня простичко?
— Да.
— Накрая го беше проснала с опаката страна нагоре.
Конина мълча дълго, а когато отвори уста, промълви:
— Право да ви кажа, много е удобно. За пръв път летя на килим.
— И аз за пръв път накарах килим да полети — уклончиво отвърна Ринсуинд.
— Добре се справяш.
— Благодаря.
— А твърдеше, че се боиш от високото.
— Смръзвам се от ужас.
— Не ти личи.
— Старая се да не мисля за това.
Ринсуинд се обърна да погледне кулата, която порасна забележимо през последната минута и на върха се накъдри в бойници и зъбци. Към нея се носеше ято керемиди, всяка се забиваше точно на мястото си, сякаш безброй керамични пчели летяха да бомбардират. Кулата се източваше на немислима височина — камъните в основата щяха да поддадат отдавна, ако не ги крепеше бушуващата в тях магия.
Е, значи това беше краят на организираното магьосничество. Две хилядолетия мирна магия отидоха на боклука, кулите пак щръкваха над земите, а с толкова стихийни заклинания наоколо някой щеше да пострада. Например Вселената. Прекаленото съсредоточаване на магия можеше да усуче около себе си пространството и времето, което не беше добра новина за хората, свикнали дреболии като причините да предшестват следствията.
Разбира се, нямаше как да обясни това на спътниците си. Изглежда разбираха всичко накриво, особено щом опреше до милия въпрос за неизбежния край. Страдаха от потресаващата илюзия, че все нещо може да бъде направено. Май напираха да пренаредят света, какъвто го искат, или да умрат, докато се опитват. А най-неприятното на умирането е, че е веднъж завинаги.
Предишният ред в Университета поддържаше все някакъв мир между магьосниците, които поначало се погаждаха колкото котки в чувал. Вече бяха свалили ръкавиците и който понечеше да се намеси, щеше да опита ноктите им. Нямаше я старата кротка и глуповата магия, с която Дискът свикна отдавна — започваше магическа война, безмилостна и изпепеляваща.
Ринсуинд не го биваше като прорицател на бъдещето, дори едва успяваше да съзре настоящето около себе си. Но сега го изпълваше уморената увереност, че в най-близко бъдеще, може би в следващите трийсетина секунди, някой ще изтърси: „Непременно има нещо, което ни е по силите да сторим.“
Пустинята отминаваше отдолу, нашарена от косите лъчи на залязващото слънце.
— Май не се виждат много звезди — подхвърли Найджъл. — Дали не ги е страх да се покажат?
Ринсуинд вдигна глава. Във въздуха мътнееше сребриста пелена.
— Суровата магия се утаява в атмосферата, стигнала е до точката на насищане.
Двадесет и седем, двадесет и осем, двад…
— Непременно има н… — започна Конина.
— Няма — безцеремонно я спря Ринсуинд, но с неуловим намек за самодоволство. — Магьосниците ще се бият, докато не остане един-единствен победител. И никой друг с нищо няма да им попречи.
— Как ми се ще да пийна — сподели Креозот. — Не можем ли да поспрем някъде, за да си купя някоя кръчма?
— С какво? — заяде се Найджъл. — Вече сте беден, забравихте ли?
— Нямам нищо против бедността — заяви серифът. — Но ми е трудно да понеса изтрезняването.
Конина лекичко сръга Ринсуинд в ребрата.
— Ти ли насочваш това чудо?
— Не.
— Тогава накъде сме се отправили?
Найджъл се загледа надолу.
— Доколкото виждам, летим в посока на Главината. Към Кръглото море.
— Все някой е избрал тази посока.
„Здрасти“ — обади се приветлив глас в главата на Ринсуинд.
„Ти пак ли си моята съвест?“
„Доста зле се чувствам, да знаеш.“