„Е, жалко, но нямам вина за нищо. Аз съм жертва на… на обстрелятелствата ли беше… Не виждам защо трябва и да съм гузен.“
„Да, но би могъл да сториш нещо.“
„Например?“
„Да унищожиш магизточника. И тогава всичко това ще рухне.“
„Нямам дори въображаем шанс.“
„Поне ще умреш, докато се опитваш. Може би е за предпочитане пред избухването на магическа война.“
— Слушай, що не млъкнеш, а? — промърмори Ринсуинд.
— Какво? — сепна се Конина.
— Ъ? — стресна се и той. Погледа мътно синьо-златните шарки и добави: — Значи ти го управляваш? През главата ми, така ли? Ама че коварство!
— Какви ги дрънкаш?
— Ох, извинявай. Приказвах на себе си.
— Според мен е време да кацнем — реши Конина.
Плъзнаха се плавно надолу към извития като полумесец бряг, където пустинята срещаше морето. При нормално осветление всичко щеше да е ослепително бяло, пясъкът се състоеше от неизброими парченца раковини. Но в този час всичко изглеждаше кърваво и първобитно. Струпани от вълните плавеи, изваяни от морето и избелени от слънцето, се редяха като останките на най-гигантската риба във Вселената или най-големия тезгях в света, предлагащ подръчни материали за икебана. Нищо не помръдваше освен вълните. Имаше и камъни тук-там, но бяха горещи като пещ за тухли и не предлагаха убежище на никакви миди и водорасли.
Дори морето имаше безжизнен вид. Ако някой предшественик на земноводните бе излязъл на такъв бряг, щеше да се откаже и да се върне във водата, за да посъветва роднините си: „Зарежете ги тия крака, не си струват усилието.“ Въздухът сякаш беше задушен в чорап.
Въпреки всичко Найджъл настоя да накладат огън.
— Ще ни бъде по-уютно, а и наоколо може да има чудовища.
Конина огледа мазните вълнички, привидно пълзящи по брега в обезсърчен опит да се махнат от морето.
— Тук ли? — недоверчиво подхвърли тя.
— Никога не се знае.
Ринсуинд се повлече край бреговата линия, разсеяно вземаше камъчета и ги мяташе във водата. Едно-две му бяха подхвърлени обратно.
След малко Конина разпали огъня и пресъхналата като кост, облепена със сол дървесина запращя в сини и зелени пламъци, увенчани с рояк искри. Магьосникът седна в танцуващите сенки, облегнат на избелял дънер. Тънеше в такова безпросветно униние, че дори Креозот престана да се оплаква от жаждата си.
Конина се събуди след полунощ. На хоризонта висеше тънкият сърп на луната, рехава мразовита мъглица се стелеше над пясъка. Креозот хъркаше по гръб. Найджъл, който на теория бдеше, на практика спеше дълбоко.
Момичето не шавна, а с всяко сетиво търсеше какво я е накарало да отвори очи.
И накрая пак чу шума. Тихичко, дори плахо потракване, едва различимо в приглушеното мърморене на морето.
Тя стана… по-точно изправи се гъвкаво, сякаш лишена от кости, и мигновено измъкна меча от вяло отпуснатата десница на Найджъл. Прокрадна се в мъглата, без дори да размести редките й ивици.
Жаравата тъмнееше полека в пепелявото си ложе. След малко Конина се върна и събуди останалите двама.
— Кво таа?
— Мисля, че и вие трябва да го видите — изсъска тя. — Нищо чудно да е важно.
— Само затворих очи за миг… — реши да се оправдае Найджъл.
— Забрави това. Елате.
Креозот огледа импровизирания бивак.
— Къде е онзи магьосник?
— Ще видите. И нито звук! Може да се окаже опасно.
Те се запрепъваха сънено зад нея към морето. И както се очакваше, Найджъл попита:
— Че какво опасно и…
— Шът! Не чу ли?
Той се заслуша.
— Някакъв екот, нали?
— Гледай…
Ринсуинд се тътреше сковано нагоре по брега, понесъл с двете си ръце голям объл камък. Подмина ги безмълвно, гледаше право напред.
Последваха го по студения пясък и стигнаха до гола площадка между две дюни. Там магьосникът спря и с цялата грация на ходеща закачалка пусна камъка, който изтрака.
И други камъни бяха наредени в широк кръг. По-малък брой се крепяха върху останалите.
Тримата приседнаха да наблюдават.
— Той спи ли? — усъмни се Креозот.
Конина кимна.
— Но какво се мъчи да направи?
— Май строи кула.
Ринсуинд пак влезе непохватно в кръга и прилежно постави камък във въздуха. Камъкът се търкулна.
— Не се справя добре, нали? — проницателно отбеляза Найджъл.
— Жалка картинка — добави мнението си Креозот.
— Чудя се дали да не го събудим — сподели Конина. — Чувала съм обаче, че ако събудиш грубо сомнамбул, щели да му окапят краката. Или нещо подобно. Какво ще кажете?
— Сигурно не е безопасно да стреснеш магьосник — предупреди Найджъл.
Опитваха се да седнат по-удобно на пясъка, но им мръзнеха задниците.