— Дали не си излишно жесток? — промърмори Конина, но тонът й подсказваше, че е лесно да бъде убедена в обратното.
— Гади ми се от тях — изсумтя Креозот, който никак не се радваше на тежкото си изтрезняване.
— Според мен ще ни олекне, ако се опитаме да поспим — дипломатично вметна Найджъл. — Сутрин всичко изглежда по-розово. Е, почти винаги.
— Не мога да понасям и вкуса в устата си — мърмореше Креозот, упорито вкопчен в останките от гнева си.
Конина се обърна към огъня и забеляза някаква липса в пейзажа. Дупката беше с формата на Ринсуинд.
— Няма го!
А Ринсуинд вече беше цял километър навътре в морето, възседнал килима като освирепял Буда, а в главата му вреше гъста супа от ярост, унижение и бяс, силно подправена с възмущение.
Никога не бе искал много от живота. И не се отказа от магьосничеството, макар да нямаше никаква дарба. Все се стараеше да прави каквото му е по силите, а сега сякаш целият свят се бе наговорил срещу него. Ще видят те! А кои бяха „те“ и какво им предстоеше да видят, си оставаше незначителна подробност, подлежаща на уточняване.
В търсене на увереност вдигна ръка и докосна шапката си, която губеше последните си пайети в насрещния вятър.
Багажът си имаше свои проблеми.
Районът около кулата в Ал-Кхали, подложен на неумолима магическа бомбардировка, вече пропълзяваше отвъд хоризонта на действителността, където времето, пространството и материята губят самоличност и започват да си разменят дрешките. Събитията постепенно ставаха неописуеми.
Но положението беше горе-долу следното.
Виждаха се звуци като от пиано, току-що пуснато в кладенец. Имаше жълт вкус, а на пипане беше шарено. Миришеше като пълно лунно затъмнение. Естествено най-близо до кулата беше съвсем оплескано.
Да очакваме, че незащитено същество би оцеляло там, е все едно да се надяваме, че на някоя свръхнова звезда ще завали снежец. За щастие Багажът не подозираше това и се промъкваше през бурята с кристализирала по капака и пантите му сурова магия. Настроението му се скапа още повече, което все пак не беше необичайно за него. А трещящата стихия, забиваща се зрелищно в земята наоколо, обгръщаше Багажа с пъстро сияние, сякаш някое примитивно влечуго напираше да се измъкне от горящо блато.
В кулата беше горещо и задушно. Нямаше етажи, само спирални стълби по стените. По тях се редяха магьосници, а в средата припукваше гръмко колона от октаринова светлина, в която те вливаха силата си. В основата й стоеше Абрим. Октарините по шапката на главата му блестяха толкова ярко, че повече приличаха на дупки, пробити към съседна вселена, където — напук на теорията на вероятностите — са попаднали точно във вътрешността на някое слънце.
Везирът протягаше ръце с разперени пръсти, стиснал клепачи, съсредоточено присвил устни. Уравновесяваше силата. Обикновено магьосникът успява да контролира могъществото само до предела на телесните си способности, но Абрим се учеше бързо.
Трябва да се превърнеш в гърлото на пясъчния часовник, в опорната точка на везната, в обвивката на кренвирша.
Налучкаш ли правилния подход, ставаш самата мощ, тя е част от теб и можеш…
Споменахме ли вече, че краката му не опираха в пода? Така си беше, не опираха.
Абрим събираше в себе си съставките за заклинание, което щеше да прониже небето и да обсипе кулата в Анкх с хиляди виещи демони. В този миг на вратата се потропа оглушително.
В такъв случай е задължително да бъде произнесена съответната мантра. Няма никакво значение дали вратата е чергило на палатка, парче кожа в брулена от ветровете юрта, яка преграда, скована от дебели букови дъски със здрави стоманени гвоздеи, или правоъгълник от шперплат с наподобяващо махагон фолио, малко прозорче от гнусни цветни стъкълца и звънец, изпълняващ поред двайсетина популярни мелодии, които любител на музиката не би пожелал да чуе дори след цяла година сензорен глад.
Един магьосник се обърна към друг и прилежно произнесе мантрата:
— Кой ли може да е в този късен час?
Вратата пак се разтресе.
— Навън не може да има нищо живо — отвърна вторият, и то нервно.
Щом изключваш възможността да те безпокои някой измежду живите, остава подозрението, че сигурно е от мъртвите.
Този път вратата замалко не се изтръгна от пантите.
— Някой от нас е най-добре да отвори — спомена първият магьосник.
— Ами добре, отиди.
— А-а… О-о… Ей сега. — Първият слезе неохотно по стъпалата. — Значи ще ида да видя кой е дошъл…