— Браво на теб.
Фигурата, която се влачи към вратата, е чудновата. Обичайните роби не са достатъчна защита във високоенергийно поле и над броката и кадифето магьосникът носеше дебел подплатен халат, натъпкан със стружки от самодивско дърво и покрит със сигли с промишлена мощност. Бе закачил тъмно стъкло под периферията на шапката си. Грамадните му ръкавици заблуждаваха, че участва в отбор по крикет и очаква топката да лети със свръхзвукова скорост. Резките проблясъци в кухата вътрешност на кулата хвърляха отчетливи сенки около него, когато посегна към резетата.
Смъкна стъклото пред очите си и открехна лекичко.
— Не искаме никакви…
Жалко, че не подбра думите си по-изискано, защото бяха последните в живота му.
Мина време, преди колегата му да забележи, че не се връща. Отиде да го потърси. Вратата зееше, тавмичният ад отвън се блъскаше в плетеницата от заклинания, които го сдържаха. Всъщност вратата не беше напълно долепена до стената. Магьосникът я дръпна, за да провери какво има отзад, и изскимтя.
Нещо прошумоля зад гърба му. Той се озърна.
— Как…
И тази сричка е недостоен за похвала завършек на нечий живот.
Високо над Кръглото море Ринсуинд се почувства кръгъл идиот.
Рано или късно всеки преживява това състояние.
Например в кварталната кръчма някой те бута по лакътя, ти се озърташ и бълваш цяла кофа словесна помия, но бавно осъзнаваш, че си я излял върху токата на нечий колан, а собственикът му изглежда по-скоро изсечен от скала, отколкото роден от майка.
Или малка количка се блъска в задната броня на твоя автомобил, ти изскачаш и размахваш юмруци, но шофьорът започва да се разгъва безкрайно отвътре, сякаш е успял да се напъха с някакъв страховит фокус и може би е карал от задната седалка.
Или предвождаш своите разбунтували се съратници от екипажа към капитанската каюта, старият бандит излиза със сабя във всяка ръка и ти отсичаш: „Отнемаме ти кораба, боклук такъв, всички момчета са с мен!“ Той се подхилва: „Какви момчета, бе?“ Изведнъж долавяш колко е безлюдно зад теб и мънкаш: „Ами-и…“
С други думи, това е познатото сгорещяване и усещане за пропадане, преживяно от всеки човек, който е позволил на гневните вълни в душата си да го запратят далеч нагоре по брега на отмъщението само за да открие, че е затънал — да се изразим с поетичния жаргон на всекидневието — до гуша в лайна.
И в момента Ринсуинд беше разгневен, унижен и така нататък, само че емоциите му охладняваха малко по малко. Нормалното за него отношение към света си заемаше мястото и не се зарадва кой знае колко, защото се озова на няколко изтъкани нишки в синьо и златно над далечното блещукащо море.
Ринсуинд се бе отправил към Анкх-Морпорк. И сега искаше да си спомни какво го е подтикнало.
Разбира се, там започна всичко. Може би го привличаше Университетът, толкова натежал от магия, че разтягаше до скъсване рехавото одеялце на действителността. В Анкх нещата и започваха, и свършваха.
Освен това там беше неговият дом, ако можеше да се нарече така, и го зовеше.
Случи се да изтъкнем, че Ринсуинд май имаше и миша жилка в родословието си. В напрегнатите мигове го обземаше непреодолимо желание да се втурне към дупката си.
Остави килима да се рее с въздушните течения. Зората, която Креозот сигурно би нарекъл розовопръста, обрамчваше с огън ръба на Диска. После разпростря ленивата си светлина над света, който се оказа недоловимо различен от предишния.
Ринсуинд примига. Светлината беше странна. Дори направо смахната. Сякаш проникваше до света през мараня, но надарена със собствен живот. Трепкаше и подскачаше, намекваше натъртено, че не е само зрителна измама, а самата реалност се напряга и раздува като балон, опитващ се да побере прекалено много газ.
Колебанията бяха най-видими в посоката към Анкх-Морпорк, където заревото и изблиците на изтормозен въздух подсказваха, че борбата не е стихнала. Подобна колона се извисяваше над Ал-Кхали, но Ринсуинд забеляза, че тя не е единствена.
Нямаше ли кула и над Куирм, където Кръглото море се преливаше във великия Океан на Ръба? Откри и други.
Критичната маса бе надхвърлена. Магьосничеството се разпадаше. Сбогом, Университет, ордени и степени. Дълбоко в душата си никой магьосник не се съмняваше, че един-единствен е естественото количество за хора от неговия занаят. Кулите щяха да се множат, да се сражават помежду си, докато не остане една-единствена. И магьосниците щяха да се изтребват, докато не остане един-единствен.
А той сигурно щеше да се вкопчи в себе си.
Равновесието на магията рухваше. И това сериозно озлобяваше Ринсуинд. Не че някога постигна успехи в магията, това не беше важно. Знаеше къде му е мястото. На самото дъно, но поне подхождаше там. Можеше да погледне нагоре и да види как крехката машинария тиктака и обезврежда цялата магия, породена от въртенето на Диска.