Нямаше нищо свое, но и това беше нещо. А сега му го отнемаха.
Завъртя килима към далечното просветване, бележещо Анкх-Морпорк, и част от ума му, която нямаше грижи в момента, се зачуди защо ли е толкова ярко. Изглежда имаше и пълнолуние, а дори Ринсуинд, който едва скалъпваше в главата си мижава представа за природните явления, бе запомнил, че пълнолунието свърши преди два-три дни.
Все едно. До гуша му дойде. Не се опитваше да разбере. Просто се прибираше у дома.
Само че магьосниците не могат да се приберат у дома.
Това е една от древните и дълбокомислени поговорки за магьосници. Твърде показателен за ума на повечето от тях е фактът, че те не успяват да разнищят смисъла. На магьосниците не са им разрешени съпруги, но поне са им позволени родители. Мнозина магьосници са се отбивали да погостуват в старата къща за Прасоколеда, да попеят и да се порадват на гледката как някогашните грубиянчета, тровили детството им, припряно ги заобикалят на улицата.
Почти същото е като с друг афоризъм, който те не проумяват — човек не можел да прекоси два пъти една и съща река. Експериментите с дългокрак магьосник и плитка рекичка показват, че е възможно прекосяването на една и съща река по тридесет, дори тридесет и пет пъти в минута.
Магьосниците не са запалени любители на философията. Според тях отговорът на въпроса как звучи пляскането с една ръка гласи следното: „Пл.“
В конкретния случай обаче Ринсуинд не можеше да се прибере у дома, защото вече нямаше дом. Някакъв град заемаше мястото на предишния по бреговете на река Анкх, но Ринсуинд го виждаше за пръв път. Беше бял и чист, не вонеше като градински клозет, пълен с отдавна умрели риби.
Кацна на някогашния Площад на строшените луни и се втресе. Имаше фонтани. Естествено и преди имаше фонтани, но те по-скоро цвърчаха, а не бликаха, водата в тях пък приличаше на рядка супа. Ринсуинд откри под краката си млечнобели плочи с искрящи парченца в тях. И макар слънцето да се подаваше на хоризонта като половинка от грейпфрут, наоколо рядко се мяркаха хора. За Анкх беше обичайна неуморната гъста тълпа, а часът от денонощието беше несъществена подробност.
Дим се стелеше над града на дълги мазни извивки откъм короната кипящ въздух над Университета. Освен фонтаните това беше единственото забележимо движение.
Ринсуинд се гордееше искрено, че винаги се чувства самотен дори насред пренаселения град, но откри колко по-зле е да си самотен, защото наистина си сам.
Нави килима, метна го на рамо и закрачи по призрачните улици към Университета.
Крилата на портата висяха, полюшвани от вятъра. Повечето сгради бяха полуразрушени от неточни попадения и рикошети. Кулата на магизточника, твърде висока, за да е веществена, изглеждаше невредима. Това обаче не важеше за Кулата на Занаята. Бе отнесла поне половината удари, запратени към далеч по-високата й съседка. Някои части се топяха в уродливи отлагания, други светеха, трети кристализираха, а четвърти като че се бяха наместили и в други измерения освен нормалните три. Всеки би съжалил дори камъка, че е бил принуден да понесе такова отношение. Всъщност старата кула бе сполетяна от почти всички възможни несгоди освен окончателното сгромолясване. Имаше толкова окаян вид, че вероятно дори гравитацията се бе отказала да я тормози.
Ринсуинд въздъхна и повлече крака около подножието й на път към Библиотеката.
Или натам, където беше Библиотеката.
Стърчеше сводът на вратата, имаше ги и повечето стени, но покривът се бе срутил. Всичко чернееше от сажди.
Ринсуинд дълго стоя като закован и зяпа.
После хвърли килима на земята и се затича, препъваше се, хлъзгаше се по отломките. Още усещаше горещината на камъните под краката си. Тук-там димяха останки от библиотечни шкафове.
Всеки наблюдател би го видял да се стрелка напред-назад между пушещите купчинки, да се катери отчаяно по тях, да размята овъглени мебели и да дърпа настрана късове от таван със сила, която някак си не достигаше свръхчовешки мащаби.
Би го съзрял да поспира два-три пъти, за да си поеме дъх, после пак да се гмурка в руините и да се порязва по парчетата стопено стъкло от купола. Би забелязал, че Ринсуинд май ридае.
Най-сетне опипващите пръсти намериха нещо топло и меко.
Обезумелият магьосник надигна почерняла греда, разрови хаотично струпани керемиди и надникна под тях.
Там, посмачкани от гредата и опечени до кафяво от пламъците, се мъдреха презрели разкашкани банани.