— Че аз бездруго не си падам по чадърчетата — неприветливо го увери духът.
— Тук е доста голо — отбеляза Конина. — Защо не го обзаведеш?
— Не разбирам — реши да сподели Найджъл. — Щом всички сме в лампата, която държа, значи аз в лампата държа още по-малка лампа, а в нея…
Духът трескаво размаха ръце.
— Не приказвай за това! Моля те!
Простодушното чело на Найджъл се набръчка от мисловен напън.
— Да, но така излиза, че „аз“ е в множествено число, нали?
— Всичко е циклично, само недей да привличаш вниманието към… Ох, мамка му…
Разнесе се кроткият, но неприятен шум на догонилата ги Вселена.
В кулата беше тъмно — плътно ядро от прастар мрак, който се е настанил тук още със зората на времето и се гнуси от промъкването на нахални лъчи, възползвали се от влизането на Ринсуинд.
Усети раздвижване на въздуха, щом вратата се затвори зад гърба му и мракът отново запълни отнетото от светлината пространство.
Вътрешността на кулата миришеше на древност с лек намек за курешки от гарвани.
Голяма смелост се искаше да стоиш така в тъмата. Ринсуинд я нямаше, но въпреки това стоеше.
Някой започна да души около краката му и той се постара да остане неподвижен. Единствената причина да не помръдне беше страхът да не настъпи нещо още по-лошо.
После сякаш кожена ръкавица докосна внимателно пръстите му и един глас изрече:
— Ууук.
Ринсуинд вдигна глава.
Поне веднъж мракът отстъпи пред ярък проблясък. И Ринсуинд прогледна.
Навсякъде в кулата бяха наредени книги. Тълпяха се по стъпалата на гниещата спирална стълба, която се виеше до върха. Трупаха се на пода, макар умът да се подсещаше по-скоро за израза „гушеха се една в друга“. И бяха накацали, където имаше дори неустойчива издатина.
Наблюдаваха го потайно по начин, който нямаше нищо общо с привичните шест сетива. Книгите поначало успяват да предадат посланието си, ако ще и в повечето случаи да не е тяхно. Ринсуинд се досети, че искат да му внушат нещо.
Последва друг проблясък, причинен от съседната кула на магизточника и проникнал през отвора във високия покрив.
Така поне успя да зърне Рошльо, който хъхреше до десния му крак. И малко му олекна. Ако можеше да разпознае и тихото повтарящо се хлъзгане недалеч от лявото си ухо…
Сякаш по поръчка отново избухна светлина и Ринсуинд откри, че се взира право в жълтите очички на Патриция, който упорито се надигаше в стъкленицата си. Беше някак лениво и разсеяно чегъртане, гущерът като че не напираше с желание да излезе от буркана, а се чудеше кога ли най-сетне ще протърка стъклото с нокти.
Ринсуинд сведе поглед към крушовидното туловище на Библиотекаря.
— Хиляди са — прошепна и гласът му потъна в плътната маса от книги. — Как измъкна всички?
— Ууук.
— Какво са направили?!
— Ууук — повтори орангутанът и енергично размаха лакти.
— Полетели са?
— Ууук.
— Значи могат?
— Ууук — кимна Библиотекарят.
— Трябва да е била неповторима гледка. Ще ми се да ги видя някой ден.
— Ууук.
Не всяка книга се бе спасила. Повечето важни инкунабули се бяха измъкнали от пламъците, но справочник за билките в седем части бе загубил азбучния си показалец, а немалко трилогии скърбяха за свой загинал том. Често личаха обгорени петна. Някои книги бяха останали без корици и жално влачеха конци.
Пламна кибритена клечка и край стените зашумоляха листове. Но Библиотекарят само запали свещ и се затътри по пода, съпроводен от заплашителна великанска сянка, подходяща за катерене на небостъргачи. Бе стъкмил грубовата маса до една стена. Отрупваха я тайнствени инструменти, гърненца с редки лепила и книговезка преса, която вече придържаше поразен фолиант. Слабички ивици магия пълзяха по нея.
Човекоподобното тикна свещника в ръката на Ринсуинд, взе скалпел и пинсета и се наведе над треперещата книга. Ринсуинд пребледня.
— А-а… такова, имаш ли нещо против да стоя с гръб към теб? Прилошава ми при вида на лепило.
Библиотекарят завъртя глава и нетърпеливо посочи тасче с инструменти.
— Ууук — нареди орангутанът.
Ринсуинд кимна умърлушено и послушно му подаде дълга ножица. Трепна, когато два-три повредени листа бяха клъцнати и полегнаха на пода.
— Какво й правиш? — успя да смънка.
— Ууук.
— Ясно, режеш й приложенията…
Човекоподобното отново посочи, без да се обръща. Ринсуинд намери игла и конец в тасчето. В тишината се чуваше само скърцането на игла през хартия. Накрая Библиотекарят се изправи и подхвърли: