Тримата се взираха към Главината през настъпващата снежна стена.
— Въображението ми ли се е развихрило — промълви Креозот, — или наистина се чуват скърцане и стонове?
— Млъкни — разсеяно подхвърли Конина.
Той се наведе и я потупа по ръката.
— Ободри се, не е настъпил краят на света. — Поумува над думите си и добави: — Извинявай. Изплъзна ми се от езика по навик…
— Какво да правим? — изхленчи момичето.
Найджъл се изпъчи.
— Според мен трябва да отидем при тях и да се разберем.
Другите двама се обърнаха към него с изражения, каквито са специално отредени за месии и селски идиоти.
— Да — малко по-уверено потвърди момъкът. — Трябва да се обясним с тях.
— С Ледените великани ли? — уточни Конина.
— Да.
— Не се сърди, но се чудя дали те разбрах правилно… Искаш да намерим страшните Ледени великани и някак да им втълпим, че по света има голямо гъмжило от топлокръвни хора, които не си мечтаят да бъдат смазани под планини от лед, и да ги попитаме не биха ли размислили? Това ли си намислил да правим?
— Да. Именно. Абсолютно точно си ме разбрала.
Конина и Креозот се спогледаха. А Найджъл се кипреше гордо на седлото с намек за усмивчица по устните си.
— Да не те мъчи нещо? — благо попита серифът.
— Нищо не ме мъчи, но съм длъжен да извърша подвиг, преди да умра.
— А, схванах — отдъхна си Креозот. — Трогателно. Първо подвиг, после — гибел.
— Имаме ли друг избор? — наежи се Найджъл.
Замислиха се.
— Не съм по обясненията — умърлуши се Конина.
— Аз имам опит — успокои я Найджъл. — Откакто се помня, все трябва да се оправдавам и обяснявам.
Разпилените късчета от онова, което доскоро беше съзнанието на Ринсуинд, се примъкнаха едно към друго и се зареяха нагоре през пластовете на безпросветната забрава като тридневен труп към повърхността на езеро.
Съзнанието опипваше неотдавнашните си спомени, както човек почесва пресен белег.
Изникваше някакъв жезъл и толкова остра болка, че сякаш забиваше длето във всяка негова клетка и удряше неуморно.
Спомни си как жезълът побягна и го повлече със себе си. Видя отново и непоносимо страшния миг, когато се появи Смърт и посегна край него, а жезълът се загърчи и изведнъж оживя. Тогава Смърт изрече: „СЕГА МИ ПАДНА, ИПСЛОР ЧЕРВЕНИЯ.“
Бе попаднал тук.
Доколкото Ринсуинд можа да усети, лежеше на пясък. И то много студен.
Събра смелост за ужасни гледки и отвори очи.
Първо зърна лявата си ръка и — каква изненада! — лявата си длан. Беше си все същата, привично мърлява. Очакваше да види изгорено чуканче.
Май беше нощ. Брегът — или каквото се намираше под тялото му — се простираше към далечни ниски планини под нощно небе, заскрежено от милиони бели звездички.
По-наблизо личеше неравна линия в сребристия пясък. Ринсуинд понадигна глава и огледа застиналите капки. Бяха от октирон — толкова магически метал по самата си природа, че в никоя ковачница из целия Диск не биха успели дори да го загреят леко.
— О, значи сме победили…
Пак се пльосна на пясъка.
След малко дясната му ръка се присви по навик и опипа темето. После и слепоочията. Накрая зашари все по-трескаво по пясъка наоколо.
По някое време сигурно успя да предаде своята загриженост на останалите части от Ринсуинд, защото той се подпря, седна и промълви:
— Ама че гадост…
Никъде не виждаше шапката си. Забеляза обаче дребен бял силует, застинал неподвижно на пясъка, а по-нататък…
… сноп лъчи от дневна светлина.
Жужеше и се поклащаше във въздуха — триизмерна дупка, водеща към друго място. През нея се рееха снежинки. Ринсуинд като че различаваше очертания в светлината, може би сгради или местности, разкривени от странно нагънатото пространство. Но нямаше начин да ги разгледа по-внимателно заради високите надвиснали фигури около ярката пролука.
Човешкото съзнание е смайващо. Успява да работи на няколко равнища едновременно. Още докато интелектът на Ринсуинд си прахосваше времето във вайкане и търсене на шапката, друг дял от мозъка му наблюдаваше, преценяваше, анализираше и сравняваше.
Сега този дял се прокрадна към мозъчната кора, потупа я по рамото, образно казано, пъхна съобщението си в ръката й и побягна.
Бележчицата имаше горе-долу следното съдържание: „Надявам се, че заварвам себе си в добро здраве. Последните магически изпитания не понесоха добре на разръфаната действителност. Отвори се дупка. Аз съм в Тъмничните измерения. А онези неща пред мен са… Тварите. Радвам се, че се познавах.“