Най-близкият до Ринсуинд силует беше на двайсетина крачки. Изглеждаше като умрял кон, изровен три месеца по-късно и подложен на нови кръстоски, преди всичко с октоподи.
Не обръщаше внимание на магьосника. Твърде съсредоточено напираше към светлината.
Ринсуинд допълзя до отпуснатото тяло на Коин и го сръга внимателно.
— Жив ли си? Ако не си, предпочитам да не ми отговаряш.
Коин се търкулна по корем и се озърна зашеметено. След малко изгъгна:
— Спомням си…
— По-добре недей — посъветва го Ринсуинд.
Ръката на момчето зашари по пясъка.
— Вече не е тук — кротко обясни магьосникът.
Ръката замря. Ринсуинд помогна на момчето да стане. Коин позяпа безчувствено студения сребрист пясък, небето, Тварите и се обърна към спътника си.
— Не знам какво да правя.
— Не е чак толкова зле. И аз никога не съм знаел какво да правя — с куха бодрост сподели Ринсуинд. — Все се лутам цял живот. — Подвоуми се. — Казват, че такава била човешката орисия или нещо подобно.
— Но аз винаги съм знаел какво да правя!
Ринсуинд отвори уста да спомене, че видя някои от делата му, но се отказа. Предпочете да го насърчи:
— Гледай нещата откъм добрата им страна. Можеше да бъде и по-зле.
Коин пак се огледа.
— Как по-точно? — попита с малко по-човешки глас.
— Е, ти пък сега…
— Кое е това място?
— Друго измерение, поне в известен смисъл. Магията проби и ние преминахме с нея, така мисля.
— Ами онези неща?
Взряха се.
— Според мен са Тварите. Опитват се да проникнат през дупката. Не е лесно. Различни енергийни равнища, такива ми ти работи. Помня само, че веднъж ни четоха лекция за тях…
Коин кимна и протегна тънка бледа ръка към челото на Ринсуинд.
— Имаш ли нещо против…
Магьосникът потръпна от докосването.
— Против какво?
„… да надникна в главата ти?“
— Ааргх…
„Голяма бъркотия е тук. Не се учудвам, че нищо не си спомняш, дори да ти е нужно.“
— Ъъргх…
„За твое добро е да поразтребиш.“
— Ооох…
— Аха, намерих го.
Присъствието в главата на Ринсуинд се стопи. Коин се намръщи.
— Не бива да ги пуснем през пробива — заяви момчето. — Имат страховити сили. Мъчат се да разширят дупката и са способни да го сторят. Опитвали са се да нахлуят в нашия свят много епохи наред. — Разтвори другата си длан и показа на Ринсуинд малкия сивкав бисер. — Знаеш ли какво е това?
— Не. А какво е?
— Аз… не помня. Но трябва да го върнем.
— Както кажеш. Нали си магизточник? Гръмни ги на парченца и да се прибираме у дома.
— Не може. Те живеят от магия. Само ще ги направя по-страшни. Не бива да прибягвам до магия.
— Убеден ли си?
— Опасявам се, че паметта ти е съхранила твърде строги указания по този въпрос.
— Тогава какво да сторим?
— Не знам!
Ринсуинд поумува и примирено започна да смъква втория си чорап.
— Няма половинки от тухли — промърмори под носа си. — Ще го натъпча с пясък.
— Ще ги нападнеш с чорап, в който си натъпкал пясък?
— Не. Ще бягам от тях. Чорапът, натъпкан с пясък, е за момента, когато ме подгонят.
Някои хора вече се връщаха в Ал-Кхали, където от унищожената кула бе останал само димящ куп камъни. Неколцина смелчаци решиха да проучат развалините, в случай че има оцелели, които да спасят и (между другото) да ограбят.
Сред отломките бе проведен следният разговор:
— Нещо шава отдолу!
— Къде отдолу? В името на двете бради на Имтал, причува ти се. Това парче тежи цял тон!
— Елате насам, братя!
Шум от упорито и непосилно разместване, а след това…
— Сандък!
— Ами ако е съкровище?
— Порастват му крака, в името на седемте луни на Насрим!
— Петте луни…
— Къде избяга сандъкът? Къде избяга?
— Не се отплесвай, това не е важно. Хайде веднага да си изясним недоразумението — съгласно преданието луните са пет…
В Клач се отнасят много сериозно към своята митология. Само във всекидневието не вярват.
Тримата ездачи усетиха промяната, докато се спускаха през натежалите от сняг облаци в края на равнината Сто Лат към Главината. Доловиха резлив дъх.
— Надушвате ли го? — обади се Найджъл. — Когато бях малък и още се изтягах в леглото през първото зимно утро…
Облаците останаха над главите им, а пред тях навсякъде по високите плата бяха стадата на Ледените великани.
Простираха се на много километри и в двете посоки, грохотът на устрема им тресеше въздуха.
Отпред препускаха големите глетчери-мъжкари, ревяха гръмовния си скърцащ зов и мятаха грамадни вълни разпорена пръст в безмилостното си настъпление. Зад тях се тълпяха женските и малките, плъзгаха се по земята, остъргана до камък от водачите.