Ринсуинд се прокрадна към най-близката Твар, хванал за ръка Коин и размахал чорапа.
— Никаква магия, нали?
— Да — потвърди момчето.
— Каквото и да стане, не бива да използваш магия, така ли?
— Правилно. Тук не бива. Нямат много сили, ако не прибегнеш до магия. Но щом се промушат отвъд…
Гласът на Коин затихна.
— Голям ужас — закима Ринсуинд.
— Много е страшно — съгласи се момчето.
Ринсуинд въздъхна. Съжаляваше, че се лиши от шапката си. Налагаше се да изтърпи някак.
— Добре… Щом кресна, втурваш се към светлината. Разбираш ли? Никакво озъртане и други глупости. Каквото и да става!
— Никакво ли? — подвоуми се Коин.
— Никакво. — Ринсуинд изобрази смела усмивка. — И преди всичко недей да се ослушваш. — Изпита смътно задоволство, щом видя ококорените от уплаха очи на момчето. — И когато се прехвърлиш оттатък…
— Какво да направя?
Ринсуинд се колебаеше.
— Не знам. Каквото можеш. С колкото магия искаш. Просто ги спри. И… хъм…
— Да?
Ринсуинд отметна глава да огледа кошмарната Твар, вторачена в светлината.
— Ако… сещаш се, де… ако някой от нас се измъкне и после всичко се уреди, тъй или иначе, ще ми се някак да обясниш на хората, че аз… такова, съм останал тук. Може пък да го запишат някъде. Не че искам паметник или нещо подобно — добави скромно. Почака и допълни: — Май е време да си издухаш носа.
Коин послушно си издуха носа в диплите на робата си и тържествено стисна ръката на Ринсуинд.
— А ако ти… тоест… радвам се, че… всъщност никога не съм… — Помълча. — Исках да ти го кажа…
— И аз щях да ти казвам още нещо. — Ринсуинд пусна ръката му. Позяпа в пространството. — А, да. Много е важно да помниш кой си. Много. Никак не е добре да разчиташ, че други хора или неща ще ти подсказват. Винаги бъркат.
— Ще се постарая да помня — обеща Коин.
— Много е важно — почти нечуто повтори Ринсуинд. — А сега май е време да хукнеш.
Ринсуинд се промъкна до стърчащата Твар. Тази имаше кокоши крака, но за щастие останалото беше скрито под прибраните ципести криле.
Помисли, че моментът е подходящ за последни думи. Изреченото от него в тези мигове сигурно щеше да се запомни и предава на поколенията, може би дори щеше да бъде врязано в гранитни плочи.
Значи думите не биваше да са от най-дългите.
— Как ми се ще да не бях тук — смънка Ринсуинд.
Вдигна ръката си с чорапа, замахна и халоса нещо, което се надяваше да е коляно.
Стреснатата Твар забръмча пискливо, завъртя се и понечи да разпери криле, наведе непохватно глава на лешояд към него и отнесе втори удар.
Ринсуинд се огледа трескаво, докато създанието се килна назад, и видя Коин да стои, където го бе оставил. Изстина, защото момчето закрачи към него и по навик вдигна ръце за поразяваща магия, която тук щеше да погуби и двамата.
— Бягай, бе, идиот! — разкрещя се, а ядосаната Твар се приготви за контраатака. Внезапно си спомни думите: — Знаеш какво сполетява непослушните момчета!
Коин пребледня, обърна се и изтича към светлината. Изглеждаше, че стъпва в петмез, бореше се със стръмния склон на ентропията. Разкривеният образ на обърнатия с хастара навън свят трепкаше на няколко крачки от него, после останаха сантиметри…
Едно пипало се уви около глезена му и го спъна.
Падна с протегнати напред ръце и едната докосна сняг. Незабавно я сграбчи нещо друго, на пипане като топла кожена ръкавица, но със стоманена хватка. Задърпа момчето и повлече онова, което се вкопчваше в него.
Светлина и зърнест мрак се смесваха на пресекулки и внезапно Коин се хлъзна по калдъръм, затрупан от сняг.
Библиотекарят го пусна и се изправи над него с дебело парче от греда в ръце. За миг се открои пред тъмата — рамото, лакътят и китката на дясната му ръка се разгъваха в същинска поема за принципа на лоста. С движение, неумолимо като възникването на разума, ръката стовари оръжието си. Чу се жвакащо пляскане, последвано от оскърбен вой, и леденият натиск по глезена на Коин изчезна.
Тук колоната беше тъмна и в момента се клатушкаше. Отвътре се разнасяха приглушени писъци и удари.
Коин събра сили да се изправи и понечи да се втурне обратно в мрака, но ръката на Библиотекаря го възпря.
— Не можем да го изоставим там!
Орангутанът вдигна рамене.
От тъмата пак се разнесе пращене на странни кости, сетне настъпи почти нерушима тишина.
Почти. И на двамата им се стори, че чуват далечни, но отчетливи бързи стъпки на вихрено отдалечаващ се човек.
И сякаш отекваха в този свят. Библиотекарят се огледа и побърза да избута Коин настрана. Нещо ъгловато и очукано, понесено от стотиците си крачета, прелетя през опустошения двор и в движение нахълта в свиващия се мрак, който примига за последен път и се скри.