В освободеното място се настаниха падащи снежинки.
Коин се изтръгна от пръстите на орангутана и притича в бързо побеляващия кръг. Краката му разхвърляха тънък слой ситен пясък.
— Той не излезе!
— Ууук — философски отбеляза Библиотекарят.
— Надявах се, че ще излезе. Нали знаете — в последния миг.
— Ууук?
Коин се взираше упорито в калдъръма, сякаш с усилие на волята можеше да промени гледката.
— Мъртъв ли е?
— Ууук — отвърна орангутанът.
Успя да намекне, че Ринсуинд е попаднал в селения, където дори времето и пространството са малко мъгляви понятия, затова май няма смисъл да умуват точно какво е състоянието му в момента и всъщност не е изключено да се появи отнякъде утре или дори вчера, като се знае, че има ли шанс за оцеляване, Ринсуинд няма да го пропусне.
— Така ли… — промълви Коин.
Библиотекарят се обърна и заподскача към Кулата на Занаята. Непоносима самота притисна момчето.
— Ей! — кресна то.
— Ууук?
— А сега какво да правя?
— Ууук?
Коин махна с ръка към повсеместната разруха.
— Нали се сещаш — дали да не сторя нещо, за да помогна? — забърбори с глас, крепящ се на ръба на ужаса. — Как мислиш, уместно ли е? Тоест… имам сила да помагам на хората. Сигурно и ти би искал да си върнеш човешкия облик, нали?
Вечната усмивка на орангутана откри полека зъбите му.
— Добре, де, явно не искаш — припряно се отказа Коин. — Но нали има и друга работа за вършене?
Библиотекарят го позяпа, после сведе поглед към стиснатия му юмрук. Момчето трепна гузно и разтвори пръсти.
Човекоподобното ловко подхвана сребърното топче, преди да е паднало на земята. Вдигна го пред очите си. Подуши го, разклати го предпазливо и го доближи до ухото си.
После замахна и го метна с цялата си сила.
— Какво… — започна Коин, но се озова на земята, притиснат от тялото на орангутана.
Топчето описа съвършена дъга, внезапно прекъсната от срещата със земята. Сякаш се скъса обтегната струна, избухна гълчава от неясни гласове, повя горещ вятър и боговете на Диска си върнаха свободата.
Бяха много ядосани.
— Нищо не можем да направим, нали? — пак попита Креозот.
— Нищо — отвърна Конина.
— Ледът ще победи, нали?
— Да — съгласи се Конина.
— Не — възрази Найджъл.
Тресеше се от ярост, а може би от студ, и по цвят наподобяваше тътнещите долу глетчери.
Конина въздъхна.
— И как смяташ да…
— Остави ме на място, където ще стигнат след няколко минути — прекъсна я той.
— Изобщо не си представям какво ще постигнеш с това.
— Не те питах за мнението ти — тихо съобщи Найджъл. — Просто ме послушай. Остави ме някъде по-напред, за да имам време да се подготвя.
— За какво ще се готвиш?
Найджъл не отговори.
— Попитах те за какво…
— Я млъкни!
— Не виждам защо трябва да…
— Слушай — подхвана Найджъл с търпение, което е на косъм от удар с брадва. — Ледът ще покрие целия свят, нали? И всички ще умрат, нали? Само ние ще протакаме още малко, предполагам, докато тези коне си поискат… овеса ли беше… Няма полза от бавенето, освен Креозот да съчини някой сонет или елегия колко застудя изведнъж. Цялата история на човечеството ще бъде пратена на боклука. И в тези обстоятелства настоявам да бъда разбран абсолютно ясно, че няма да търпя никакви възражения!
Спря да си поеме дъх, напрегнат като настроена арфа.
Конина се почуди какво да каже. Отвори уста, като че все пак се канеше да спори с него, но бързичко се отказа.
Намериха малка поляна в борова гора два-три километра пред стадото. Грохотът се чуваше и тук, над дърветата се виждаха студените облаци, а земята трептеше като кожа на барабан.
Найджъл застана насред поляната и опита няколко удара с меч. Другите двама го наблюдаваха замислено.
— Ако нямаш нищо против — прошепна Креозот на Конина, — аз ще си тръгна. В такива мигове не откривам никаква прелест в трезвостта. Убеден съм, че краят на света ще ми се стори по-поносим през дъното на чашата. Ти вярваш ли в рая, о, прасковено цветче?
— Всъщност не.
— О… Щом е така, едва ли ще се срещнем отново. — Креозот въздъхна. — Колко жалко. Разбира се, при някакъв немислим обрат…
— Сбогом — прекъсна го Конина.
Той кимна унило, обърна коня и се скри зад върховете на дърветата.
Около поляната от клоните падаше сняг. Тътенът на нахлуващите ледници цепеше въздуха.
Найджъл се стресна, когато тя го потупа по рамото, и изтърва меча.