Коин им кимна.
— Познава кога хората не го разбират. Забележително, нали?
— Кой си ти? — учуди се Конина.
— Коин — представи се момчето.
— Да не учиш тук?
— Да, научавам много неща, струва ми се.
Найджъл обикаляше стените и мушкаше с пръст тук-там. Според него беше очевидно, че има някаква причина да не падат, но тя май не се криеше в областта на строителното инженерство.
— Да не търсите Ринсуинд? — досети се Коин.
— Ти пък как налучка? — намръщи се Конина.
— Спомена, че някакви хора щели да го потърсят.
Момичето се успокои.
— Извинявай, преживяхме тежки дни. Чудя се дали имаше някаква магия или нещо друго… Той е добре, нали? Тоест… Какво стана? Той опълчи ли се срещу магизточника?
— О, да. И победи. Беше много… интересно. Видях всичко. Но после трябваше да си отиде — завърши Коин, сякаш рецитираше наизуст.
— Просто така? — сепна се Найджъл.
— Ами да.
— Не ти вярвам — отсече Конина.
Кокалчетата на юмруците й побеляваха.
— Вярно е. Каквото кажа, винаги е вярно. Така трябва да бъде.
— Ще ми се да… — започна момичето.
Коин се надигна от столчето, протегна ръка и заповяда:
— Спри.
Тя се смръзна. И Найджъл се вцепени, преди да е свил вежди.
— Вие ще си тръгнете — заговори Коин с приятен равен глас — без повече въпроси. Ще бъдете доволни. Научили сте всички отговори. Ще живеете щастливо до края на дните си. Ще забравите, че сте слушали тези думи. А сега ще излезете.
Те се обърнаха бавно и вдървено като марионетки и закрачиха към вратата. Библиотекарят им отвори, изпроводи ги и затвори след тях.
После зяпна момчето, което се отпусна на столчето.
— Да, да, ясно — промърмори момчето, — но беше дребна магия. Налагаше се. Нали ти ми каза, че за хората било полезно да забравят?
— Ууук?
— Не мога да се сдържам! Твърде лесно е да променя всичко наоколо! — Момчето се хвана за главата. — Достатъчно е само да го помисля! Не мога да остана тук — каквото и да докосна, се обърква. Все едно се мъча да полегна на купчина яйца! Този свят е прекалено рехав за мен! Моля те, кажи ми как да постъпя!
Библиотекарят седна на пода и се завъртя няколко пъти на задника си — признак за задълбочен размисъл.
Никой друг не чу точно какво каза, но Коин се усмихна, кимна, стисна ръката му, разпери ръце в плавен жест и прекрачи в друг свят. Имаше езеро и далечни планини, а няколко фазана го следяха недоверчиво изпод клоните на дърветата. Всички магизточници накрая научаваха урока си.
Не можеха да бъдат част от света. Само го носеха до време като дреха на раменете си.
Озърна се, щом стъпи на тревата, и помаха за сбогом на Библиотекаря, който му кимаше насърчаващо.
После чудноватият мехур се сви, последният магизточник изчезна от този свят и влезе в своя.
„Кърпеният барабан“ беше притихнал. Окованият за рамката на вратата трол седеше на сянка и нехайно изчовъркваше от зъбите си нечии останки.
Креозот си тананикаше тихичко. Бе открил бирата, и то безплатно, защото разточителните комплименти (особено рядък похват при анкхските ухажори) подействаха смайващо на дъщерята на съдържателя. Тя беше едро добродушно момиче с цвета и — да не увъртаме — формите на недопечен хляб. В момента удовлетворяваше любопитството си. До този ден никому не бе хрумвало да сравни гърдите й с обсипани със скъпоценни камъни пъпеши.
— Не може да има спор по въпроса — увери я серифът и мирно тупна от стола.
„Или от най-големите жълти, или от зеленикавите с едри жилки“ — допълни мислено, за да остане правдив.
— А какъв беше оня лаф за косата ми? — поощри го тя, след като го намести пак на стола и му напълни халбата.
— Така-а… — Челото му се набръчка от напрежение. — Като козе стадо, що пасе по склона на връх… как му беше името… Абсолютно. С твоите уши — продължи припряно — не могат да се мерят и розовите раковини по целуваните от вълните брегове на…
— И как по-точно прилича косата ми на козе стадо?
Серифът се запъна. Винаги бе смятал това сравнение за един от малкото си поетични успехи. Но днес за пръв път се сблъска с прословутата склонност на хората в Анкх-Морпорк да разбират всичко буквално.
— По големина, по форма или по воня? — настойчиво разпитваше момичето.
— Май не исках да ти река… не съвсем като…
— Е?
Тя придърпа халбата към себе си.
— Мисля си, че ако пийна още, ще се сетя — завалено обеща Креозот — и тогава… тогава… — Погледна я крадешком и се престраши. — Ти добра разказвачка ли си?