— Какво?
Той облиза внезапно пресъхналите си устни.
— Питам дали знаеш много истории.
— Ами да. Всякакви.
— Всякакви ли? — потресен прошепна серифът.
Повечето негови наложници повтаряха една и съща до втръсване.
— Трябва да са стотици. Ти искаш ли да чуеш някоя?
— Още сега ли?
— Ако не си против, може и сега. Няма много клиенти.
„Ами ако съм умрял? — усъмни се Креозот. — Нищо чудно това да е раят.“
Хвана ръката й.
— Знаеш ли, толкова отдавна не съм слушал хубава история. Но няма да те скланям към нещо, което не би сторила по свое желание…
Тя потупа ръката му. „Ей, че свястно старче, особено като го сравниш с някои от редовните клиенти…“
— Има една, дето я чух от баба си. Ама я знам отзад напред.
Креозот отпиваше бира и стената пред него грейваше в топло сияние. „Стотици… И знае някои отзад напред…“
Тя се прокашля и започна с напевен глас, от който сърцето на серифа заблъска лудо:
— Имало един мъж с осмина синове…
Патрицият седеше до прозореца и пишеше. По въпроса за последната седмица умът му сякаш беше напълнен с перушина. Това не му допадаше.
Един слуга бе запалил лампа да разсее сумрака и няколко подранили вечерни мушици вече кръжаха около нея. Патрицият ги наблюдаваше съсредоточено. Незнайно защо се притесни от стъклото на лампата, но най-неприятно му беше, че с мъка потискаше противното желание да улови някоя мушица с езика си.
Рошльо се изтягаше по гръб в краката на господаря си и излайваше насън.
Навсякъде в града светваха прозорци, но последните лъчи на залеза открояваха водоливниците, които си помагаха в дългото мудно катерене към покрива.
Библиотекарят ги гледаше през отворената врата и се почесваше философски. Накрая влезе и затвори вратата под носа на нощта.
В Библиотеката беше топло. Както винаги, защото разпръснатата магия предизвикваше меко сияние и бавно препичаше въздуха.
Библиотекарят огледа с одобрение питомците си, обиколи за последен път дремещите рафтове и шкафове, пъхна се под бюрото, зави се с одеялото, изяде банан за по-лек сън и се унесе.
В Библиотеката се спусна тишина. Обгърна и останките на една шапка, оръфана и овъглена по краищата, сложена с известна почит в ниша на стената. Колкото и надалеч да отпраши някой магьосник, непременно ще се върне при шапката си.
Тишината запълни Университета, както въздухът запълва дупка. Нощта се разплеска по Диска като сладко от сливи… или конфитюр от боровинки.
Но щеше да има утро. Винаги щеше да има ново утро.