— Защо не оставиш Урвон и Зандрамас да се бият помежду си? — предложи Силк.
— Политика, принц Келдар. Императорът не желае да изглежда страхлив и безпомощен. Сигурен съм, че иска единствено неговата армия да побеждава в Малореа. Ако го направи някой от враговете му, би се създал лош прецедент, внушаващ на останалите му неприятели непокорни, неприятни мисли. Обществото в Малореа не е толкова монолитно, колкото изглежда отвън. Единствено огромната сила на императора го запазва цяло — тъкмо тя е причината, поради която то все още не се е разпаднало.
— Одобрявам този начин на мислене — съгласи се Силк. — Стабилността е добра за бизнеса.
— Като говорим за това — рече Атеска, — някой ден двамата с теб ще трябва да си поговорим за боб.
— Ще продаваш или ще купуваш, генерале? — попита нагло Силк.
— Нека се върнем към нашия случай, господа — предложи Поулгара. — Генерал Атеска, какви са плановете на императора — какво смята да прави той с нас?
— Това решава самият той, милейди — отвърна Атеска. — Негово величество не споделя с мен подобни неща. Беше много огорчен от начина, по който се отнесохте към гостоприемството му в Мал Зет.
— Той знаеше къде отиваме — решително каза Гарион. — Известна му беше и причината за това.
— Той желае да разговаря с вас тъкмо по този въпрос, ваше величество. Възможно е да постигнете някакво съгласие.
— Възможно, ала не особено вероятно.
— Това ще реши Негово императорско величество, нали?
Мъглата се разсея, но небето над Даршива беше покрито с тежки облаци. Застанал недалеч от носа на кораба, Гарион усети натрапчиво позната миризма — смесица от мирис на влажна ръжда, застояла вода и воня на мухъл. Взря се напред и видя гора — по-точно стотици изсъхнали бели дънери. Сърцето му се сви.
Атеска се присъедини до него и каза:
— Надявам се, че ваше величество не ми се сърди. Изглежда, че ми стана навик да ви пленявам заедно с вашите приятели.
— Ти просто изпълняваш заповеди, генерале — каза Гарион. — Свадата е между мен и твоя император, не между теб и мен.
— Вие сте много толерантен човек, ваше величество.
— Не съвсем, генерале. Но не си губя времето да се сърдя на хора, които изпълняват получените заповеди.
Атеска погледна към брега на Даршива, разположен на по-малко от миля от кораба и смени темата:
— Смятам, че до обяд вятърът ще разчисти облаците.
— Не бих разчитал на това, Атеска — отвърна мрачно Гарион. — Ходил ли си някога в Ктхол Мишрак?
— За военните няма причина да посещават необитаеми развалини, ваше величество.
— Ктхол Мишрак не беше необитаем — каза Гарион. — Чандимите бяха там, хрътките и всякакви други същества, на които дори не мога да измисля име.
— Религиозни фанатици — вдигна рамене Атеска. — Те правят особени неща, водени от някакви неразбираеми причини. Казвали са ми, че не е здравословно да се ходи там.
Гарион посочи брега на Даршива.
— Страхувам се, че се приближаваме към още едно подобно местенце. Зная, че мелцените са почти толкова скептично настроени към всички неестествени неща, колкото и толнедранците. Затова не съм сигурен дали ще повярваш на онова, което ще ти кажа. Усещаш ли някаква особена миризма?
Атеска подуши въздуха и сбърчи нос.
— Не е много приятна, нали?
— В Ктхол Мишрак миришеше по същия начин. А небето над Даршива е било покрито с облаци поне десетина години.
— Трудно ми е да приема това.
— Погледни дърветата. — Гарион посочи белите дънери. — Защо според теб е изсъхнала цялата гора?
— Появила се е някаква болест.
— Не, генерале. Досега щяха да поникнат фиданки, а няма дори ниски храсти. Дърветата са изсъхнали поради липсата на слънчева светлина. Там могат да виреят единствено плесени и гъби. От време на време вали и дъждовната вода се събира в локви. Слънчевите лъчи не достигат до тях, водата не може да се изпарява и се заблатява. На това се дължи неприятната воня, която усещаш.