— Обич ли?
— Добре де, привързаност — каза Гарион. — Просто ги слушай. Може да научиш нещо. Алорните не са като ангараките. Ние не сме се кланяли на никого и често прикриваме истинските си чувства с шеги.
— Ама Поулгара алорнка ли е? — попита изненадано Закат.
— Погледни я, Закат. Косата й е тъмна, но пък сестра й е била руса. Вгледай се в скулите и в челюстта й. Аз съм алорнски крал и знам как изглеждат те. Тя и Лизел могат да бъдат сестри.
— Всъщност наистина си приличат. Как съм могъл да го пропусна?
— Защото си наел Брадор да е твое око и ухо — отговори Гарион. — Аз не се доверявам толкова на очите на другите.
— Белдин също ли е алорн?
— Никой не знае. Тялото му е деформирано до такава степен, че националността му не може да се определи.
— Бедният!
— Не го съжалявай — каза Гарион. — Той е на шест хиляди години и може да те превърне в жаба. И освен това е много по-умен от Белгарат.
— Но видът му е толкова неугледен…
— Ходи мръсен, защото изобщо не го е грижа как изглежда — каза Гарион. — Белдин приема тази форма, за да ходи сред нас, хората. Грозен е, но това въобще не му пречи. Другата форма, която приема, е направо великолепна.
— Друга форма ли?
— Вълшебниците могат да променят облика си. Понякога човешкото тяло не е подходящо за онова, което правят. Белдин обича да лети, така че прекарва повечето си време като ястреб със синя ивица по крилете.
— Аз съм любител на лова със соколи, Гарион. На света няма такава птица.
— Кажи го на него. — Гарион посочи грозния гърбав магьосник, който ръфаше пилето със зъби.
— Можеше първо да го нарежеш — подхвърли Поулгара.
— Защо? — попита Белдин.
— По-възпитано е.
— Поул, аз те научих да летиш и да ловуваш. Не се опитвай да ме учиш как да ям.
— Не мисля, че „ям“ е правилно подбраната дума в случая. Ти не си от хората, които се хранят с прибори, а си по-скоро хищник, разкъсващ плячката си.
— Всеки се храни, както намери за добре, Поул. — Той се оригна. — Ти го правиш със сребърна вилица и порцеланова чиния, а аз с ноктите и зъбите си. Няма значение как ядеш — нали всичко отива на едно и също място.
— Какво има пред нас? — попита го Белгарат.
— Няколко отряда войници, ужасени граждани и тук-там гролими.
— Ами демони?
— Не видях. Разбира се, това не означава, че не се крият някъде наоколо. Знаеш как действат. Пак ли ще яздите нощем?
Белгарат се замисли за момент, после каза:
— Не. Твърде бавно е, а времето тече. Трябва да се възползваме от всяка минута.
— Както кажеш. — Белдин хвърли остатъците от пилето и се изправи. — Ще наблюдавам пътя пред вас и ще ви съобщя, ако забележа нещо подозрително. — И гърбавият магьосник се наведе, разпери ръце и излетя в мрачното небе.
— Богове! — възкликна Закат. — Той наистина се превърна в ястреб със синя ивица по крилете!
— Измисли го сам, защото не обича обикновените цветове — рече Белгарат. — Да тръгваме.
Въпреки че лятото беше почти настъпило, над Даршива витаеше леден студ. Гарион не можеше да определи дали причината за това е покритото с облаци небе, или мразовитият въздух е следствие на някакво по-зловещо влияние. Белите клони на изсъхналите дървета се протягаха като кости, навсякъде се носеше воня на плесен, гнилоч и застояла вода. Минаха покрай изоставени отдавна села, стените на един храм стърчаха унило край пътя, обрасли с ужасни на вид гъби, навяващи мисли за зловеща неизлечима болест. Вратите на храма зееха отворени, а бляскавата стоманена маска на лицето на Торак, която би трябвало да се издига над тях, я нямаше. Белгарат спря коня си, скочи от седлото и каза:
— Изчакайте. — Изкачи се по стълбите на храма и погледна вътре. После слезе и навъсено измърмори: — Знаех си аз.
— Какво, татко? — попита Поулгара.
— Свалили са лицето на Торак от стената зад олтара. Сега там има маска, чиито черти все още не са изваяни от длетото на майстора. Чакат да видят как ще изглежда лицето на новия бог.
През нощта се подслониха в полуразрушените къщи на селото. Не запалиха огън, стояха на смени на стража и на следващата сутрин тръгнаха по изгрев слънце. С всяка измината миля пейзажът ставаше все по-пуст и навяваше все по-мрачни предчувствия.
Малко преди обед Белдин се спусна от небето, кацна, прие човешката си форма и каза:
— Отряд войници е блокирал пътя на около миля оттук.
— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.
— Не. Местността е равнинна и растителността е изсъхнала от години.
— Колко са? — поинтересува се Силк.
— Петнадесетина. Но с тях има и гролим.