— Всъщност не. Тя няма да ме ухапе, нали?
— Така смятам, но от друга страна, човек никога не може да е сигурен с вълците.
— Тогава по-добре да си стоя тук.
— Умна мисъл, приятелю.
— Не се ли тревожиш за Се’Недра? Вълчицата може да я схруска на две хапки.
— Няма да го направи. Знае, че Се’Недра е моя жена, пък и ме харесва.
— Е, Се’Недра си е твоя, не моя — сви рамене Силк. — Освен това, ако вълчицата я разкъса, Поулгара може да я съживи.
Гарион изведнъж се сети за нещо и избърза напред да настигне Закат.
— Ти си императорът на Малореа, нали? — попита кралят на Рива.
— Колко мило, че все пак си спомни — отвърна му сухо Закат.
— Тогава как е възможно да не си осведомен за проклятието над Кел, за което говореше Белдин?
— Както виждаш, Гарион аз обръщам много малко внимание на гролимите. Зная, че повечето от тях не биха отишли там, но мислех, че това е просто някакво суеверие.
— Добрият владетел трябва да знае всичко за държавата си — заяви Гарион, но после осъзна колко надуто звучи това. — Извинявай, Закат.
— Гарион — търпеливо каза Закат — твоето кралство е един малък остров. И сигурно познаваш лично повечето от поданиците си.
— Да. Е, мнозина само по физиономия.
— Ясно. Но познаваш техните проблеми, мечти, надежди и се интересуваш от тях, нали?
— Да.
— Ти си добър крал — вероятно един от най-добрите на света. Но е много лесно да бъдеш добър крал, когато управляваната от теб територия е толкова малка. Видял си част от моята империя и съм сигурен, че имаш поне някаква представа колко хора живеят в Малореа. За мен е просто невъзможно да бъда добър владетел. Разбираш ли, аз съм император на тази страна.
— И бог? — попита Гарион лукаво.
— Не. Оставям тази заблуда на Урвон и Зандрамас. Хората си изгубват ума, когато се стремят към божественото поприще, а вярвай ми, аз се нуждая от разсъдъка си. Едва сега открих тази истина — след като похабих половината си живот, опитвайки се да унищожа Таур Ургас.
— Гарион! — извика Се’Недра от кабриолета.
— Да?
— Можеш ли да дойдеш за малко? Вълчицата скимти, а аз не зная как да я питам какво я измъчва.
— Връщам се след минутка — каза кралят на Рива на Закат, обърна Кретиен и се върна до кабриолета.
Се’Недра седеше на капрата. Вълчето в скута и лежеше блажено по гръб и размахваше лапи във въздуха, а тя го галеше по коремчето.
Вълчицата лежеше на седалката до нея, мърдаше уши и гледаше мрачно напред.
„Боли ли те нещо?“ — попита я Гарион.
„Твоята другарка винаги ли приказва толкова много?“ — изскимтя вълчицата.
Невъзможно беше да я излъже, а не можеше да става и дума да остави въпроса и без отговор.
„Да“ — призна той.
„Можеш ли да я накараш да млъкне?“
„Ще се опитам“ — Гарион погледна Се’Недра и каза:
— Вълчицата е много уморена. Иска малко да поспи.
— Не й преча.
— Да, но си й приказвала непрекъснато — отбеляза предпазливо той.
— Просто се опитвах да се сприятелим, Гарион.
— Вие вече сте приятелки. Тя те харесва. Просто я остави да поспи.
Се’Недра се нацупи.
— Няма да я безпокоя повече. Ще приказвам на малкото.
— То също е уморено.
— Че защо са толкова уморени през деня?
— Вълците ловуват нощем и спят през деня.
— О, не знаех. Добре, Гарион. Кажи й, че ще мълча, докато спят.
„Малка сестричке — рече той на вълчицата, — тя обещава да не приказва, ако си със затворени очи.“
Вълчицата го погледна учудено.
„Ще си помисли, че спиш.“
Вълчицата изглеждаше смаяна.
„Нима е възможно хората да изричат неща, които не са истина?“
„Понякога.“
„Невероятно — отвърна тя. — Добре. Щом това е правило на глутницата, ще се подчиня, но ми се струва много неестествено.“
„Да, зная.“
„Ще затворя очи и ще остана така цял ден, щом това може да я накара да спре да приказва.“ — Вълчицата въздъхна тежко и затвори очи.
— Заспа ли? — прошепна Се’Недра.
— Мисля, че да — отвърна Гарион и се отправи към челото на групата.
Местността ставаше все по-хълмиста. Въпреки че небето беше все така мрачно, в ранните часове на следобеда на западния хоризонт се появи лъч светлина.
Минаха по един каменен мост над пенлив поток.
— Не мирише на застояло, Белгарат — каза Дурник. — Мисля, че извира от планините.
— Защо не огледаш наоколо? — предложи старият вълшебник. — Виж дали има място, подходящо за лагеруване. Тук трудно се намира годна за пиене вода, така че нека поспрем.
— И аз си помислих същото — рече ковачът.
Разположиха лагера си на неколкостотин метра от моста на малка чакълеста тераса. Напоиха конете, разпънаха палатките и Поулгара започна да приготвя вечерята — телешко печено и гъста супа от сушен грах с парчета шунка. Както винаги готвенето задоволяваше някаква дълбока нейна потребност.