Тот остави тоягата си, свали одеялото, което носеше на раменете си, и нагази в реката.
Ерионд също започна да се съблича.
— Ами ти къде отиваш, млади човече? — попита го Поулгара.
— Ще помогна в разтоварването, Поулгара — отвърна — сериозно той. — Мога да плувам много добре. Имам голям опит, не си ли спомняш? — След това младият мъж също влезе във водата.
— Не разбрах точно какво иска да каже — призна Велвет.
Поулгара въздъхна печално.
— Когато беше малък, Ерионд живееше с мен и Дурник в Долината на Алдур. Наблизо имаше река и той редовно падаше в нея.
— О, ясно.
— Добре — рече решително Белгарат. — На тях ще им трябва дървен материал да запушат дупката. Докато идвахме насам, минахме край една колиба на около половин миля нагоре по течението. Да отидем и да я разглобим.
Няколко часа след залез слънце шлепът вече беше на брега. Както никога досега природата беше на страната на пътешествениците и тази вечер нямаше буря. Запалиха огън на брега да осигурят светлина, след това Дурник, Тот и Ерионд се хванаха на работа.
Силк се разхождаше печално около шлепа и въздишаше. Накрая каза:
— Добре де, мой е.
— Твоите шлепове са добре екипирани, Силк — рече весело Дурник, докато мереше една дъска. — На борда има всичко, от което се нуждаем — пирони, буре с катран и дори достатъчно добър трион. Ще можем да го пуснем във водата утре още преди да е изгряло слънцето.
— Радвам се, че го харесваш — подхвърли мрачно Силк и направи кисела гримаса. — Но това наистина не е естествено.
— Какво има, Келдар? — попита го Велвет.
— Обикновено щом има нужда от лодка, аз я открадвам. Да използвам своя собствена ми изглежда съвсем неморално.
Русокосата девойка се засмя весело и го погали по бузата.
— О бедничкият ми! Сигурно е ужасно човек да има толкова чувствителна съвест.
— Скъпи дами — обади се Поулгара. — Хайде да се погрижим за вечерята.
Дурник, Тот и Ерионд поправяха дупката на шлепа, Поулгара, Се’Недра и Велвет приготвяха вечерята, а Гарион и другите донесоха още дървен материал и започнаха да дялат груби гребла, като продължиха да работят дори докато се хранеха. Странно защо, но това се хареса на Гарион. Всичките му приятели бяха около него и всеки беше зает с някаква задача. Поправката на шлепа беше от жизненоважно значение. Въпреки това кралят на Рива смяташе, че обикновените домакински задължения са необходими и изключително полезни, затова можеше да им се отдаде изцяло и това го изпълваше с особено спокойствие.
Към полунощ Гарион отиде на брега и потопи възпалените си ръце във водата. Се’Недра седеше близо до него, загребваше лениво пясък в шепите си и го оставяше да изтече между пръстите й.
— Защо не си легнеш? — попита я Гарион.
— Мога да стоя будна колкото и ти — отговори тя.
— Сигурен съм, че можеш, но защо?
— Не се дръж покровителствено с мен. Не съм дете.
— Знам — рече лукаво той. — Много пъти съм го забелязвал.
— Гарион! — възкликна тя и се изчерви.
Кралят на Рива се засмя и я целуна.
— Отиди да поспиш, скъпа.
Призори изтласкаха шлепа във водата и Дурник скочи вътре с факла в ръка да огледа кръпката.
— Тече съвсем малко — заяви със задоволство той. — Ще успеем.
Мъглата ставаше все по-гъста. В тази част на света беше пролет, жабите крякаха усилено, изпълнявайки любовните си ритуали сред тръстиките. Дурник проучи брега и на неколкостотин метра по-надолу откри плитчина, където течението беше оформило нанос от мека почва. Откараха шлепа там и натовариха конете.
— Да изчакаме, докато стане по-светло — предложи ковачът. — Мъглата бездруго утежнява положението, но като прибавим и тъмнината, става почти невъзможно да видим накъде отиваме. Гребането едва ли ще ни се хареса чак толкова, че да ни се прииска да се въртим в кръг.
— Не може ли да поставим някакво платно? — попита Силк с надежда.
— Това е най-лесното — отвърна Дурник. — Ще го направя веднага, стига да накараш вятъра да задуха.
— Много изкривено чувство за хумор имаш — отбеляза Силк.
Когато първите лъчи зората започнаха да обагрят хоризонта на изток, всеки зае мястото си на греблата и потеглиха.
— Не искам да те критикувам — рече Сади на Дурник, — Но в Нийса много често падат непрогледни мъгли и знам как стоят нещата. Как възнамеряваш да поддържаш правилния курс?
— Се’Недра ще се погрижи за това — отвърна ковачът и посочи към носа.
Риванската кралица се беше навела над водата и наблюдаваше внимателно едно носещо се върху повърхността на реката дърво, завързано с дълго въже.
— Какво прави тя? — попита Сади объркано.