— Все още не сме видели никакви духове — подметна Робин. — Може би облаците са били достатъчно, за да ги изплашат.
— Или вече са дълбоко под пясъците — заприглася й Обой.
Габи не каза нищо. Вместо това порови в торбата на Кларинет и измъкна балон с размерите на бейзболна топка.
Групата се намираше в края на предпланините, водещи към източните склонове на Кралската синя верига. Недалеч на изток се издигаше централният кабел на Тетида, а зад него се мержелееше тънката нишка на Околовръстната магистрала на Гея. Последната гола скала оформяше голяма широка купа, пълна с пясък, току пред тях, а ръбът й се подаваше тук таме в простиращото се отвъд пясъчно море.
От гърба на Кларинет, вкопчена в рамото на Чироко, Габи изпрати балона във висока дъга, завършваща в центъра на купата.
Ефектът бе впечатляващ. Девет линии мигом се разбягаха от мястото на попадението. В началото си линиите се водеха от хълмчета и леки вдлъбнатини зад тях, които се пълнеха отново с пясък. Движеха се бързо, като къртичини от рисуван филм по ливада. След секунда нямаше и следа на мястото, където се бяха намирали.
Чироко бе се изправила на колене, когато снарядът се удари в пясъка. Сега отново приседна.
— Какво предлагаш? — запита тя. — Да се насочим на запад към Тея?
— Не, сигурна съм, че ще се сетиш кой би предпочел това и кой би искал да остане в къщи.
— И да пие — добави Чироко.
Габи отмина забележката.
— Би било глупаво да те уговарям да напуснем Тетида, след времето, което изгубих, за да те убедя въобще да дойдеш тук. Нека видим какво можем да сторим.
Чироко въздъхна.
— Както кажеш. Но я ме чуйте всички. Искам хората да наблюдават небето. А Титанидите ще държат под око земята. Ще видите пясъчен фонтан, преди да се появят на повърхността.
Деветгодишна, Робин прочете книга, оставила у нея незаличим спомен. За една стара рибарка, която — сама в малката си лодка — уловила на въдицата си огромна риба след неколкодневна борба с нея сред бурното море. Не толкова двубоят с рибата я бе уплашил. По скоро морето: дълбоко, студено, мрачно и безмилостно.
Стори й се странно, че не се бе сетила за книгата докато пресичаха Нокс или Морето на здрача. Още по-странно бе, че си спомни точно сега, на ярката дневна светлина, докато прекосяваха тази суха пустиня. Оприличи пясъка на море, което се плиска на широки вълни. В далечината поради някакви атмосферни ефекти блестеше като стъкло. А под повърхността му се криеха чудовища, по-страховити от рибата на старицата.
— Сетих се нещо — каза Чироко. Сега тя яздеше сама Кларинет, следвана от Робин на Обой и Крис и Габи, които яздеха Валия. — Трябваше да тръгнем на север, към пътя, а после — на запад, към кабела. Така щяхме да скъсим трасето по сухия пясък.
Робин си спомни картата, нарисувана от Чироко.
— Но прекосяването на равнината щеше да ни отнеме повече време.
— Така е. Но някак повече се притеснявам от духовете, отколкото от бръмчащите бомби.
Робин не каза нищо, но и тя чувстваше същото. Въпреки че трябваше да следи небето, непрекъснато свеждаше поглед към копитата на Обой, които подритваха ронливите пясъчници. Чудеше се как го понася Титанидата. От инстиктивен страх собствените й пръсти се свиваха в ботушите. Всеки миг можеше да зейне нечия отвратителна уста и да погълне краката на Титанидата. Нищо че Чироко бе обяснила, че те нямали усти и се се хранели, като поглъщали и смилали храната направо през кристалната си обвивка. Нямали дори лица…
— Искате ли да се върнем и да сменим маршрута? — предложи Габи.
— Ами! Та ние сме изминали почти половината път.
— Да, но знаем, че зад гърба ни няма никакви духове…
В момента, в който Габи млъкна, изострената чувствителност на Робин й подсказа, че нещо не е наред. Знаеше добре какво може да е видяла Габи и само за секунди огледа близката страна на петметровата дюна отзад и откри издайническите купчинки в пясъка с характерните следи, наподобяващи опашка на комета. Преброи десетина, а после осъзна, че има и още пет-шест групи.
Нямаше нужда да вдига тревога. Чироко се бе надигнала на гърба на Кларинет и се взираше назад. Валия ускори крачка и се изравни с Обой и Робин. Габи раздаде балони на Крис и Валия.
— Подай ми едно от тези — каза Обой и Робин се подчини, усещайки, че Титанидата ускорява крачка. За първи път откакто яздеше Титанида долови сходство с конския ход.
— Задръжте засега със стрелбата — нареди Габи. — Това е най-високата им скорост. Засега с лекота поддържаме преднината си.
— Лесно ти е да го кажеш. — обади се Валия. По шарените й жълти хълбоци бяха избили петна пот.