И се пое надолу.
32. Изчезналата армия
Локвите напалм още тлееха, когато Чироко, следвана от Кларинет, пеша заобиколи нишките на кабела. Титанидата куцаше, десният й заден крак висеше на превръзка, препасана през кръста й. Долната става бе шинирана.
Чироко имаше белези от отшумялата битка. Главата й бе омотана с бинт, покриващ едното око. Лицето й бе омазано със засъхнала кръв. На дясната ръка се мъдреше шина, а два от пръстите бяха отекли и изкривени.
Движеха се по твърдата скала при основата на кабела, като не се осмеляваха да стъпват върху пясъка. Чироко не желаеше да поема никакви рискове, въпреки че последните духове, на които се бяха натъкнали, вече не бяха подвластни на магията, позволила на някои от тях без страх от водата да нападнат Титанидите и хората. Един от убитите духове по време на агонията се беше измъкнал от чиста еластична ципа, подобна на пластмаса.
Чироко видя сред пясъците нещо, спря се и протегна ръка. Кларинет й подаде бинокъл, който тя несръчно намести на здравото си око. Беше Обой. Разбра го само поради няколкото оцелели парчета зелено-кафява кожа. Чироко отмести поглед.
— Боя се, че никога няма да види Офион — пропя Кларинет.
— Беше добра — отвърна Чироко, като не знаеше какво друго да добави. — Едва я познавах. По-късно ще пеем за нея.
Освен тялото, наоколо имаше следи, говорещи за разигралата се драма. Няколко тъмни петна, засипвани от неумолимите пясъци, които надигащият се вятър трупаше върху тялото на Титанидата.
Чироко бе очаквала далеч по-лош развой на събитията. Останалите може и да са мъртви, но тя щеше да повярва само ако види трупове.
Принудени бяха да се движат на изток до момента, в който бягството им се превърна в хаос. Кларинет пак и пак се бе опитвал да следва другите две Титаниди, но всеки път се бе натъквал на нова, скрита група водоустойчиви духове. Не можеше да стори друго, освен да продължи да тича с все сила. Атаките бяха толкова яростни, че Чироко реши, че духовете преследват единствено нея. Реши да ги подмами и да ги отклони от приятелите им, ето защо нареди на Кларинет да тича колкото може по-бързо покрай кабела в посока изток. Остана да ги преследва една бръмчаща бомба и едва не ги уби с експлозия, която ги вдигна във въздуха и ги запрати към една от нишките на кабела.
Тогава разбра, че е сбъркала. Духовете не преследваха нея — нито те я подгониха, нито пък бръмчащите бомби, с изключение на тази, която ги бе ранила. Отчаяни, те потърсиха убежище под нишките на кабела, вслушани в звуците, долитащи от далечната битка, безпомощни да сторят нещо. Най-напред трябваше да превържат собствените си рани.
Чироко бе готова да продължи, когато Кларинет я повика обратно. Той се взираше в твърдата повърхност на скалата.
— Един от нашите е минал оттук — изпя той, като сочеше към успоредните драскотини, дължащи се само на твърдото кератиново копито на Титанида. Няколко крачки по-нататък откри трапчинка с навят пясък, върху който имаше две следи от копито и отпечатък от човешки крак.
— Значи е била Валия — каза на английски Чироко — и поне един от останалите. — Тя постави длан до устата си и се провикна към тъмнината. Когато ехото заглъхна, не се чу никакъв отговор. — Хайде. Да влезем навътре и да ги намерим.
Когато навлязоха в мрака, започнаха да се натъкват на огромни препятствия, които блокираха пътя им. Кларинет запали газовата лампа. На мъживата светлина се очертаха отломките, паднали от стесняващите се пространства над главите им. Нишките се издигаха на десетина километра, преди да се увият и да оформят едно цяло: кабела на Тетида. Чироко знаеше, че лабиринтът подслонява своя собствена сложна екологична среда — растения, пуснали корени в нишките на кабела, и животни, които сновяха нагоре-надолу из тях.
Чироко проправяше пътя из отломките, със съзнанието, че под някоя от грамадните купчини може да се покоят, затрупани, и четиримата им приятели. От време на време Кларинет съобщаваше, че е открил отпечатък от крак. Двамата навлизаха все по-навътре, докато достигнаха огромна купчина камъни. Чироко разбра, че се намира в самия център на кабела. Беше идвала тук и друг път, когато на това място се издигаше сградата на входа, построена от гномове. Сега тя представляваше купчина натрошени камъни, а в центъра на огромното обгоряло пространство лежаха разкривените останки на три бръмчащи бомби. От тях не беше останало кой знае колко — металът от облицовката на горивната камера и почервенелите стоманени зъби.
— Дали са влезли вътре? — запита Чироко.