Искаше й се да може да се разплаче.
35. Бягството
Крис и Робин изчерпателно обсъдиха положението и и в края на краищата признаха, че е безнадеждно. Но човешкото същество рядко губи всяка надежда, рядко се примирява с обстоятелствата. Ако бяха зазидани отвсякъде, щяха да се примирят и да останат да чакат смъртта. Може би така дори би било по-лесно. Но при положение че стълбите надолу все още ги викаха и двамата чувстваха, че трябва да слязат по тях.
— Това е типичното поведение на един герой — отбеляза Крис. — Да умре при опит да стори нещо.
— Няма ли да престанеш с тия глупости за героите? Става дума за оцеляването ни. Тук нямаме никаква надежда, така че дори шансът, скрит на дъното на това стълбище, да е едно на милион, длъжни сме да рискуваме.
Но не беше лесно да накарат Валия да се помръдне.
Титанидата се бе превърнала в трептящо кълбо от нерви. Логическите аргументи не й влияеха. Съгласяваше се, че трябва да потърсят начин да се измъкнат навън и че единствената възможност е надолу по стълбите, но в този момент съзнанието й преставаше да действа и власт над нея вземаше нещо друго. Грешно е Титанида да се намира на това място. А да продължи по-нататък бе немислимо.
Крис започваше да се отчайва. Първо, заради Габи. Не беше приятно да стоят близо до тялото й. До неотдавна… но не си струваше да се мисли за това. Достатъчно ужасно бе, че нямаха възможност да я погребат.
Така и не разбраха колко са слизали по стълбите. Часовниците бяха останали някъде в дисагите на Кларинет, а нямаха друг начин за отмерване на времето. Спускането се превърна в безкраен кошмар, облекчаван само от оскъдната храна, приемана когато гладът ставаше нетърпим, и от изпълнената със съновидения дрямка, когато изтощението ги поваляше на стъпалата. Успяваха да направят по двайсет-трийсет крачки, преди Валия да седне и да започне да трепери. Невъзможно бе да я помръднат, докато тя сама не събереше кураж да продължи. Прекалено бе едра, за да я носят, а думите изобщо не помагаха.
Характерът на Робин — който и в най-добрите времена не бе особено уравновесен — заприлича на вулканично изригване. В началото Крис се опитваше да я озаптява в приказките. По-късно започна да добавя и свои собствени забележки. Смяташе, че Робин постъпва неразумно, като бие Титанидата, като застава зад гърба й и я блъска отчаяно, за да я накара да се помръдне, но не каза нищо. А не можеха просто да я оставят. Робин също смяташе така.
— Не ми доставя удоволствие да я бия — каза Робин, — но не мога да я изоставя.
— Не става въпрос за изоставяне — заяви Крис. — Ние просто ще продължим напред и ще потърсим помощ.
Робин го погледна намръщено.
— Не се заблуждавай. Какво ни чака долу? Вероятно басейн, пълен с киселина. Дори да не е пълен, дори Тетида да ни пощади и да достигнем до един от ония тунели — ако тук въобще има тунели, като в предишната пещера, — ще отидат седмици, за да се измъкнем и още толкова за връщането. Ако я изоставим, тя ще умре.
Крис трябваше да признае истината в думите й и Робин продължи с физическото малтретиране, опитвайки се да накара Валия да върви. Крис все още го смяташе за погрешно и скоро Валия доказа правотата му.
— Боли ме — извика Валия.
Робин отново я перна.
Валия сграбчи врата на Робин с голямата си длан, повдигна я от земята и я задържа на нивото на очите си. Робин подритна няколко пъти, после замря, неподвижна, и захърка.
— Следващия път — каза Валия без капка злоба, — ще те стискам, докато главата ти не се откъсне. — После пусна Робин на земята, задържа я за раменете, докато не спря да кашля и не я остави, преди да е сигурна, че сама се държи на краката си. Робин й обърна гръб и Крис благодари на съдбата, че пистолетът е на сигурно място в багажа на Валия. Но инцидентът не я озлоби и никой не спомена повече за него. Робин вече дори не повишаваше глас на Титанидата.
Той смяташе, че са преполовили пътя. Бяха спрели за петата си почивка. Но щом се събудиха, видяха, че Валия липсва.
Започнаха да се изкачват.
Намериха я хиляда двеста двайсет и девет стъпала по-нагоре. Седеше с подвити крака и изцъклени очи, като бавно се поклащаше напред-назад. Интелигентността й май не надвишаваше тази на крава.
Робин приседна и Крис се свлече до нея. Знаеше, че ако сега допусне сълзите му да потекат, вече никога нямаше да престане да плаче, така че се опита да ги сдържи.
— Какво ще правим? — поинтересува се Робин.
Крис въздъхна и се изправи. Сложи длани върху страните на Валия и започна нежно да я гали, докато очите й се фокусираха върху него.