— Време е отново да тръгваме, Валия.
— Наистина ли?
— Страхувам се, че е така.
Тя се изправи и се остави да я поведе. Изминаха двайсет стъпала, сетне трийсет, после четирийсет. На четирийсет и шестото стъпало Валия пак седна и се разтрепера. След ново придумване Крис успя да я изправи на крака и те изминаха шейсет стъпала. Когато я вдигна за трети път, бе доста оптимистично настроен, защото се надяваше да стигнат до сто, но спряха на седемдесет.
След още две преспивания той се разбуди от вика на Робин. Огледа се и видя, че Валия пак е изчезнала. Прегърна Робин и тя не се възпротиви. Когато се успокои, те станаха и отново се заизкачваха.
Като че ли никога не бяха разговаряли. Пак същите спорове, пак двамата с Робин прибягнаха до бой. Но дори и това не можеше да продължи дълго — нито пък силите щяха да им стигнат. След битката Крис накуцваше, а Робин се сдоби с няколко синини.
Но учудващо е какво ли не прави малко адреналин.
— Май подът е сух — прошепна Робин.
— Не е за вярване.
Скрити зад плавната извивка на спираловидната стена, те надзъртаха, за да видят онова, което би трябвало да представлява — колкото и да бе невероятно — края на стълбището. Непрекъснато бяха очаквали да се натъкнат на езеро от киселина и скрилата се в него за безопасност Тетида. Вместо това на някакви си десет крачки разстояние видяха само знака за отбелязване на нивото на водата или киселината в езерото и метри гол под. Самата Тетида бе скрита някъде зад завоя.
— Сто на сто е капан — каза Робин.
— Ами да! Я да се връщаме.
Устните на Робин се свиха, очите й заприличаха на стъклени топчета, но успя да се овладее и дори леко се усмихна.
— Хей, не зная как да се изразя… сякаш винаги сме били заедно … но ако се случи нещо лошо… искам да кажа…
— Гот ли ти беше? — предположи Крис.
— Не бих го казала точно така. По дяволите. — Тя протегна ръка. — Щастлива съм, че те познавам.
Той за кратко задържа ръката й в своите.
— Аз също. Но не казвай нищо повече. Всяка дума би звучала глупаво по-късно, ако успеем да оживеем.
Тя се засмя.
— Не ме е грижа. Когато тръгнахме, не те харесвах, но не се засягай. Не мисля, че въобще харесвах когото и да било. Сега те харесвам и исках да го знаеш. За мен това е важно.
— Аз също те харесвам — отвърна Крис и нервно се окашля. Отмести поглед и когато отново потърси очите й, Робин вече гледаше настрана. Пусна ръката й, знаеше какво иска да й каже, но не бе способен да го изрече.
Обърна се към Валия и тихичко зашепна. Почувства се по-добре — без да говори за нещо определено, остави мелодията на гласа си да зазвучи като езика на Титанидите. Постепенно започна да влага смисъл в думите си, повтаряше ги, обясняваше й какво трябва да направи, без да настоява прекалено, за да не пробуди стаените у нея страхове. Разказваше й как ще излязат оттук отново на дневна светлина.
Някакъв странен фатализъм бе завладял Валия на последния километър. Тя спираше по-рядко, но се движеше по-бавно. Приличаше на упоена. По едно време Крис дори би могъл да се закълне, че е заспала. Много й беше трудно да държи очите си отворени. Предполагаше, че така изглежда страхът у Титанидите, или каквото там имаха вместо страх. Сега, когато разсъждаваше за това, се сещаше, че никога не беше виждал Титанида да проявява нещо подобно на онова, което той приемаше за страх, нито пред лицето на духовете, нито дори тук долу, по мрачното стълбище. Тя очевидно не се страхуваше от Тетида по начин, разбираем за Крис. Вместо това съществуваше антипатия, подобна на физическа сила, която действаше в такава посока, че да я държи настрана от Тетида. Валия не бе способна да обясни повечето от действията си — когато той и Робин не я водеха насила надолу по стълбите, тя просто тръгваше нагоре с неизбежността, с която топлият въздух се изкачва нагоре. Тази сила беше отслабнала, заменена от физическа и умствена вцепененост. Съзнанието й работеше бавно, сетивата й бяха притъпени, а тялото й едвам функционираше.
— А сега ние … Валия, чуй ме. — Наложи се да я плесне, за да привлече вниманието й. Имаше чувството, че тя едва ли е усетила нещо. — Валия, трябва бързо да изминем тази отсечка. Става дума за само неколкостотин стъпала. Едва ли ще имаме време за сядане и почивки, както досега.
— Без почивки?
— Боя се, да. Трябва светкавично да изминем последните стъпала, като стоим близо до стената — бъди до мен, а аз ще вървя до стената — а после да хлътнем в тунела. Веднъж да влезем, значи сме поели навън — нагоре и навън. Виждаш ли, Валия? За да тръгнем нагоре, сега се налага да слезем още мъничко, съвсем мъничко надолу и толкова — и всичко ще бъде наред. Разбираш ли?