Тя кимна, но Крис съвсем не бе сигурен, че разбира нещо. Помисли си дали да не й поговори още, но реши, че ползата е нищожна. Може би й действа — може би не. Ако трябваше да се обзалага, би заложил и последната си монета на противното.
Започнаха последното спускане хванати ръка за ръка. Не след дълго завиха по коридора и се озоваха пред Тетида, която седеше неподвижно в киселинната си баня, също като Крий. Всъщност Крис не виждаше по какво би могъл да ги различава. Надяваше се скритите досега неща също да се окажат еднакви. Но нямаше как да го знае със сигурност, преди действително да стигнат до дъното на камерата.
— Какво те забави толкова дълго, Магьоснице?
Крис усети гласа като физически удар. Наложи му се да спре и да си поеме дъх. До този момент не осъзнаваше колко е напрегнат. Сърцето му щеше да се пръсне и дишаше на пресекулки. За щастие Валия продължаваше да върви. Тримата се приближаваха — оставаха им още десетина стъпала.
— Знаех, разбира се, че сте там горе — каза Тетида. — Разбрах, че сте попаднали в беда. Сега, надявам се, не обвинявате мен за случилото се. Аз нямам нищо общо с това и можете да го кажете на Гея.
Гласът на Тетида бе същият като на Крий. Същото монотонно и нечовешко звучене: неясно, без определен източник. Долавяше се и презрение, и ирония, които смразяваха кръвта.
— И така, ти ми водиш и Габи. Бях започнала да се чудя дали въобще някога ще се срещнем. Тя не е толкова добра, че да се сработи с Крий, нали? Така ли, мис Плъджет? И въпреки това никога не сме я виждали тук долу, при нас. Чудя се защо?
Робин се наведе към Крис, очите й се разшириха.
— Крис — прошепна тя, — това дяволско изчадие е късогледо.
Крис неистово замаха с ръка, защото се боеше тя да не заговори и да не разруши магията. Тетида не би объркала гласовете.
— Какво беше това? — запита Тетида и потвърди страховете му. — Защо не говориш? Нима е учтиво да ме караш толкова дълго да чакам, а сега да си шепнеш тайни. Мразя тайните.
Вече бяха стигнали дъното и Крис видя двата тунела, които бе забелязал в пещерата на Крий: единият водеше на запад, другият — на изток. Оставаше им да изминат само шейсет-седемдесет метра до източния тунел. Крис нервно заопипва странното оръжие, което бе извадил от дисагите на Валия. Усети успокояващия му хлад, твърдост и сигурност, прокарвайки палец по двете остриета. Може би нямаше да се наложи да го използва.
— Признавам, досега не разбирах, защо ми водите това същество — каза Тетида. — А всичко е толкова просто. Не съм ли права?
Крис не отвърна нищо. Намираха се на десет метра от входа на тунела и продължаваха да напредват.
— Ставам нетърпелива — продължи Тетида. — Ти може и да си Магьосницата, но всяко нещо си има граници. Говоря за Титанидата. Колко разумно от ваша страна да ми доведете вечеря. Ела тук, Валия.
Валия се спря и главата й бавно се извърна. За първи път погледна Тетида. Крис не изчака да види какво ще направи. Стисна здраво големия двузъбец, един от инструментите на Валия за дялане, отстъпи крачка назад и го заби яко в месестата задница на притежателката му. За миг не последва реакция — после Валия се отскубна като фурия. Зърна опашката й да изчезва в тунела, чу крясъците и тропота на копитата й — сетне всички останали звуци бяха заглушени от пронизителен вой. Озоваха се в тунела, последвани от горещ поривист и усилващ се вятър. Облъхнаха ги задушаващи пари. Тетида бързаше да запълни час по-скоро басейна си с киселина. Подът, по който тичаха, изглеждаше равен и когато киселината прелееше ръба на рова, щеше да ги последва.
В бягството ги следваха пляскащи с криле същества, подобни на прилепи. По струящата от тях оранжева светлина Крис разбра, че са същите, които бяха осветявали дългото им слизане и които, надяваше се, обитаваха и тунелите пред тях. Каквито и да бяха, те също не си падаха по киселинните пари.
С част от съзнанието си отбеляза, че е открил още нещо, в което превъзхожда Робин. Бягаше по-бързо. Тя бе изостанала и той забави крачка, за да й позволи да го догони. И двамата кашляха, очите му сълзяха, но парите вече не бяха наситени като в началото.
Чу я да се задъхва и да пада. Когато спря и се обърна назад, долови ромоленето на течност, която, подозираше, не беше вода. За миг бе готов да хукне, но вместо това се втурна назад към момичето, по посока на звука от приближаващата се киселинна вълна. Бягаше сред почти непрогледен мрак, тъй като светещите същества, не така жертвоготовни като него, не бяха спрели полета си.
Сблъска се с нея. Защо бе решил, че тя ще има нужда от помощ, за да стане?
— Тичай, идиот такъв! — изкрещя Робин и той хукна, този път след нея, а единствената светлинка идваше от отдалечаващите се летящи същества, чийто блед отблясък образуваше ореол около движещата се сянка, в която се бе превърнала Робин.