— Според теб още колко ще тичаме? — провикна се назад към него Робин.
— Докато престана да чувам плискането на киселината зад гърба си.
— Добра идея. Мислиш ли, че успеем да й избягаме? Дали се приближава?
— Не зная. Не мога да чуя нищо, ако не спра.
— Тогава защо не продължим да тичаме, докато издъхнем — предложи Робин.
— Добра идея.
Едва ли светещите птици бяха ускорили полета си. Въпреки това те бяха далеч напред и разстоянието помежду им нарастваше — значи двамата с Робин са забавили темпото. Крис едва си поемаше дъх, чувстваше и остра болка встрани. Но не усещаше подът да се изкачва. Нищо чудно сегашното им местоположение да е под нивото на пода в пещерата на Тетида. Нищо чудно Тетида да е способна да напълни с киселина по цялото му протежение онова, което той простодушно смяташе за тристакилометров тунел, свързващ Тетида със сестра й Тея. Но, разбира се, възможно бе тунелът да свърши всеки момент. Или да започне да се спуска, и да се окаже, че са търсили спасение в нещо като дренажен канал за излишъка от киселината. Но не им оставаше друго, освен да тичат. Ако тунелът имаше край, Валия би го намерила първа, а те все още не я бяха настигнали.
— Мисля… че се изкачва … Не смяташ… ли?
— Може би. Но колко…? Лично Крис не намираше, че са напреднали много, но ако мисълта, че се изкачват, дава сили на Робин по-лесно да мести крака, би приел, че е вярно.
— Не мога… още дълго… да продължавам.
Нито пък аз, помисли си Крис. Сега тъмнината бе почти пълна. Подът вече не беше равен като в началото, така че нарастваше рискът да паднат. А вероятността после да станат бе нищожна.
— Още малко — изхриптя той.
Сблъскаха се. Разделиха се и пак се сблъскаха. Когато Крис се отклони надясно, удари рамото си в невидимата стена на тунела. Протегнал ръце напред, вече не беше способен за прецени дали бледият отблясък, който следваше — просветващ сякаш на километри пред тях, — беше реалност или остатъчен образ върху ретината на очите му. Уплаши се, че при евентуален завой ще се блъсне в стената. После осъзна, че при тази рачешка бързина едва ли ще се нарани сериозно.
— Спри вече — нареди Крис и се свлече на колене. Робин беше някъде отпред, дишаше тежко и кашляше.
Дълго време, неясно колко, не му пукаше дали киселината ги следва по петите. Притисна буза към студения каменен под и остана неподвижен. Единствено дробовете му продължаваха да свистят в постепенно забавящ се ритъм. Гърлото му гореше, слюнката му бе толкова обилна, че се стичаше от зиналата му за глътка кислород уста. Най-накрая вдигна глава, опря длани на пода, коленичи и с усилие на волята спря дъха си за секунди, за да се ослуша. Не чу нищо добро. Ушите му бучаха от нахлулата кръв, а Робин, която бе толкова близо, че можеше да я докосне, дишаше все така тежко и задъхано. Реши, че ще чуе приближаването на киселината само ако тя идва като гърмяща вълна. Ако настина прииждаше насам, то беше почти безшумно. Пресегна се и докосна рамото на Робин.
— Хайде. Най-добре е да не спираме.
Тя простена, но се изправи с него. Потърси ръката му и тръгнаха. Рамото му опираше в стената вдясно. Продължиха да се движат така: с едната си ръка Крис докосваше студената твърд, а с другата — топла плът.
— Сигурно се изкачваме — най-накрая рече Робин. — Ако слизахме киселината отдавна да ни е заляла.
— И аз така мисля — обади се Крис. — Но не бих заложил живота си на това. Не бива да спираме, докато не видим светлина.
Продължиха да вървят — Крис броеше крачките, без да знае защо точно го прави. Смяташе, че е по-полезно, отколкото да мисли какво ги очаква.
След неколкостотин крачки Робин се изкиска.
— Какво му е смешното?
— Не зная. Мисля, просто ми се стори… дойде ми на ум… че ние успяхме! — Тя стисна ръката му.
Крис се изненада от реакцията й. Тъкмо възнамеряваше да отбележи, че все още са твърде далеч от спасението, че пътят навярно е изпълнен с неподозирани опасности, когато внезапно го завладя чувство, по-силно от всичко, преживяно досега. Усети, че се усмихва.
— По дяволите. Успяхме, нали? — Сега и двамата се смееха. Прегръщаха се, тупаха се по гърбовете и крещяха несвързани поздравления. Стисна силно ръката й, неспособен да се овладее, но тя не протестира. И също тъй внезапно се разплака, без още да е изчезнала усмивката от лицето му. И двамата не можеха да овладеят рязката смяна на емоциите, резултат от освобождаването от нечовешкото напрежение. Нищо от това, което си говореха, нямаше смисъл. Времето минаваше, а те продължаваха да стоят притиснати един до друг, като нежно се прегръщаха и изтриваха заблудените сълзи.