Когато Крис отново се разсмя, Робин го сръчка:
— Сега пък какво смешно има?
— О… нищо.
— Хайде, хайде.
Замълча, но тя чакаше.
— Добре. по дяволите. Чудя се как мога да се смея? Не е никак смешно. Много от приятелите ни са мъртви. Но тогава… когато бяхме приковани в пясъците …
— Да-а…
— Е, ти не успя да видиш, защото бе в криза. — Крис се опита да продължи, макар че му се иска да не бе започвал, защото осъзнаваше колко би искала да забрави тези мигове. — Няма значение, Чироко ни нареди да се изпикаем. Е, по дяволите, и аз бях длъжен да го направя. Разкопчах си панталоните и … виждаш ли … извадих го… и пуснах една вода. Разпръсквах наоколо, разбираш ли, така че да има максимална полза … и внезапно си помислих: На ви на вас, гадни пясъчни духове!
Робин се закикоти истерично. Крис се смееше с нея, но постепенно започна да се притеснява. Какво толкова му беше смешното, а?
Изминаха хиляда крачки, преди да зърнат първата светеща птица, увиснала от тавана. За първи път осъзнаха, че тунелът се бе разширил. Съществото се мъдреше поне на двайсет метра над главите им, а може би и повече. Оранжевата му светлина докосваше стени, отдалечени на трийсет метра. Крис се извърна и потърси отражения от влага зад гърба си, но не откри нищо.
Скоро минаха под друга светеща птица, а после видяха група от пет същества. Блестяха като фенерчета в тъмнината, след толкова часове пълен мрак.
— Чудя се какво ли намират за ядене тук? — замисли се Крис.
— Все има нещо. Според мен им е необходима доста енергия, за да светят непрекъснато.
— Габи спомена за каталитична реакция — сети се Крис. — Но въпреки това те би трябвало да се хранят. Дали и ние да не се възползваме от тяхната храна?
— Рано или късно ще ни се наложи.
Крис си мислеше за запасите, които все още се намираха в дисагите на Валия. Мислите му се пренесоха върху самата Валия. Започваше да се тревожи. Сега светещите птици бяха в изобилие, осветяваха дългия тунел половин километър напред. Но от Титанидата нямаше и следа.
— Нещо ме безпокои — обади се Робин.
— Какво?
— Сигурен ли си, че тунелът води на изток?
— Какво искаш … — той се спря. — Знаеш не по-зле от мен, че … — Че какво? Стълбите се виеха надолу по посока на часовниковата стрелка в продължение на пет километра. В началото на спускането Робин бе отбелязала, че когато се озоват долу, ориентацията може да се окаже важна. Ето защо бяха извършили доста изчисления, за да установят как се променя кривината на спиралното стълбище. Като изясниха колко са стъпалата при едно пълно завъртане, ориентацията се превърна чисто и просто в броене на изминатите стъпала. Когато се появиха пред Тетида, бяха определили, че се намират в южната страна на камерата, сиреч запад би трябвало да се пада отляво, а изток — отдясно.
Въпреки това в данните им винаги имаше една неопределеност. Фактът, че изчисленията май бяха сгрешени с няколко стъпала, не беше от особено значение, но бе важно друго: не бяха сигурни относно началната точка. Наземният вход в съоръжението бе ориентиран на запад. Но поради объркването и паниката на влизане и разрушаването на сградата бе невъзможно да се определи колко стъпала е изминала Валия, преди първата почивка. А когато нещата се поуспокоиха, горната част на стълбището вече бе задръстена с отломки.
— Нали не мислиш, че е изминала точно половин оборот? — попита Крис.
— Не мисля. Но не е изключено. Ако е така, този тунел води към Феба, а не към Тея.
На Крис му се мислеше за това. Положението им беше несигурно — зависеше от толкова много неконтролируеми фактори. Дори и да стигнеха владенията на Тея — която според Чироко бе приятелски настроена, — възможно бе тя да не посрещне особено любезно тримата натрапници.
— Ще мислим по този въпрос, когато му дойде времето — реши Крис.
Робин се засмя.
— Не говори така. Ако в края на тунела се изправим пред Феба, по добре е да седим тук и да умираме от глад.
— Не бъди такъв песимист. Доста преди това ще умрем от жажда.
Тунелът постепенно се разширяваше и вече не приличаше на изкуствено направен проход, а по-скоро на естествена пещера. Въпреки че светещите птици бяха повече, светлината вече не достигаше за толкова голямо пространство. Крис забеляза, че тунелът се разклонява на север и на юг, но и двамата сметнаха за по-удачно да продължат в посоката, която според тях беше изток.
— Валия сигурно все още е била паникьосана, когато е стигнала дотук — каза Робин. — Предполагам, че я кара все направо. Ако вече е способна да разсъждава, би се върнала да ни пресрещне, или щеше да ни чака, преди да изследва страничните тунели.