— Не ми се слуша за това. Щом разбереш какво е необходимо, ме повикай и кажи какво правя. Аз съм насреща.
За момент Крис не реагира. Когато вдигна очи, видя, че той внимателно я гледа.
— Нещо не е ли наред? — попита Крис.
Тя дори не успя да се засмее. Зачуди се се дали да му напомни, че са се изгубили в мрака на пет километра под земята, почти без светлина, без вода и провизии, с две луди полубожества на изток и на запад и ранена спътничка, която едва ли ще успеят да занесат на безопасно място, дори да намерят пътя, но струваше ли си да му разваля настроението? Пък и той бе имал предвид друго. Сигурна бе, че той вече знае, но не й се говореше по въпроса. Не, никога.
Робин уморено сви рамене и отмести поглед.
Крис продължи да се взира в нея — тя сякаш усещаше погледа му, как можеше той да знае? — после се пресегна и сложи длан на коляното й.
— Всичко ще се оправи. Само не бива да се отпускаме, а да си помагаме.
— Не съм толкова сигурна — отвърна тя. Въпреки че вероятността той да знае я плашеше, сега очевидното му неведение предизвика у нея чувство на презрение. Нима безсънието й бе отишло напразно? Нима никой не можеше да я разбере? Усети как устните й се свиват презрително и побърза да вдигне ръка за да прикрие гримасата. Блъсна я гореща вълна на безпокойство, плувна в пот. Какво й ставаше? Дори не болеше. Толкова лесно бе да се презира и да си мълчи. Нима кулата на честта й, градена цял живот, ще рухне тъй лесно? Той се надигна, за върви при Валия и когато си тръгнеше, тайната на Робин щеше да остане неразкрита.
Ушите й бучаха. Нещо покапа по брадичката й. Насили се да разхлаби челюсти и усети остра болка при допира на въздуха с пресното ухапване на долната й устна.
— Не е вярно! — Не успя да сдържи вика си Робин, но когато той се извърна и зачака да продължи, трескаво се почуди как да представи нещата така, сякаш нищо не се е случило.
— Кое не е истина? — попита Крис.
— Не е… Никога не съм казвала … ти не си… — Внезапно усети как стомахът й се обръща. Откри, че гледа тъпо кичура коса, останал в юмрука й. Цветът на косата бе съвсем като нейния. Коленичи, а Крис се озова до нея, прегърнал раменете й.
— Сега по-добре ли си?
— Много по-добре. Там, когато имаше огън и същества в пясъка и те ме преследваха неотлъчно, аз си мислех само как да скрия това от всички, защото ми се случва все по-често, непрекъснато и вече нищо не мога да направя, а и не искам. Искам само да избягам, защото те ме хапят, а са невидими и не е честно, и аз ги мразя, защото живеят дълбоко, дълбоко в морето.
Позволи му да я отведе. Когато стигнаха на по-равно място, той разгърна спалния чувал и й помогна да се изтегне върху него. Тя втренчи поглед в черното нищо.
Малко по-късно Робин го чу да се приближава.
Не бе заспала нито пък беше в несвяст. Размърда пръсти и откри, че лесно ги движи, значи нямаше пристъп. Въпреки това сякаш не съществуваше. Чуваше стенанията на Валия, но те не я вълнуваха. Титанидата крещя от болка, но колко пъти, това Робин не знаеше, а и виковете не бяха откъслечни. Не можеше да каже дали е плач или риданията предстоят тепърва. Не можеше, а и не се и опитваше да си обясни състоянието си.
— Искаш ли още нещо да ми кажеш? — попита я Крис.
— Не зная.
— Не съм сигурен, че преди малко те разбрах напълно. Защо не опиташ пак?
Това не беше пристъп.
— Искаш да кажеш само…
— Знаеш какво искам да кажа.
— Докато бяхме сгащени под обстрела. Там, в пустинята.
— Да.
— Ти си можела да се движиш, но си симулирала? Това ли искаше да кажеш?
— Точно така.
Тя почака, но Крис си замълча. Просто продължи да седи там и да я наблюдава. Това не й харесваше. Да, почти бе решена да не говори повече.
— Всъщност не, не исках да кажа точно това — най-накрая продължи тя.
— Тогава можеше да говориш — отбеляза той.
— Значи си знаел! Просто си… защо не си… — Тя се опита да седне, но ръцете му нежно я положиха обратно в спалния чувал. Понечи да протестира, но се предаде.
— Забелязах, че можеш да говориш — обясни й Крис, — и си помислих, че е странно. Така ли е?
— Да — Робин притвори очи.
— Преди бе по-друго — продължи Крис — При онези пристъпи само съскаше.
— Защото пристъпът сковава всички волеви движения на мускулите ми. Така разбрах, че има друга причина да не се помръдна. Не заради болестта. — Изчака Крис да я назове, като му признаваше правото да обвинява, но той изглежда нямаше подобно намерение. — А от страх — продължи накрая Робин.