— Не! — засмя се Крис. — Не бива да говориш така!
— На мен изобщо не ми е до смях — каза тя и го прониза с поглед.
— Съжалявам. Моментът не е подходящ. Добре де, какво искаш? Учуден съм, срамувам се от теб, не съм подозирал, че си страхливка. А и съм съкрушен, защото смятах, че съм срещнал идеалното, безстрашно човешко същество, пък то било измама.
— Би ли се измел оттук, за да ме оставиш на мира?
— Не преди да си чула диагнозата на ученика-хирург и чирака-психолог.
— Ако мислиш да си правиш майтап, защо не млъкнеш?
— Аха. Признак на живот.
— Би ли се махнал?
— Не, докато не ме принудиш. Виж, преди няколко дни би ме изкормила само заради частица от онова, което ти наговорих в момента. Притеснявам се, че просто се въргаляш тук и приемаш безразлично всичко. Редно е някой да се погрижи за твоето самоуважение и смятам, че това съм аз.
— Това ли е диагнозата ти?
— Поне част от нея. Злокачествена липса на положителна самооценка и страх от страха. Ти си фобофоб, Робин.
Тя бе готова да се разсмее или да се разкрещи, но не искаше да прави нито едното, нито другото.
— Защо не ми кажеш каквото имаш да казваш, за да ме оставиш сама?
— Та ти си само на деветнайсет.
— Никога не съм го отричала.
— Имах предвид, че колкото и за корава да се мислиш, всъщност си нямала достатъчно шансове да провериш храбростта си. Тръгнала си за Тетида със самочувствието, че си неустрашима, и се оказало, че грешиш. Подмокрила си се от страх, пльоснала си се на земята и си ревнала като бебе.
— Винаги ще се радвам да споделяш чувствата ми по този начин.
— Време е някой да ти натрие носа. Непрекъснато си живяла със своите пристъпи, но никога не си заставала лице в лице с тях.
— Не съм се предавала пред пристъпите!
— Разбира се, не. Но и не си опитала да се приспособиш. Ти едвам приемаш, че те въобще съществуват. Стояла си на пост при животообезпечаващите системи на Ковън, като по този начин си излагала на опасност и своя свят, и всичките си сестри.
— Откъде знаеш … — Робин сложи ръка пред устата си и захапа пръста, докато вълната на срама не премина.
— Говориш насън — обясни Крис. — Робин, на епилептици не се разрешава да пилотират самолети. Не е справедливо по отношение на хората, върху които може да се стовари самолетът.
Тя въздъхна и кимна рязко.
— Няма да споря с теб. Но какво общо има това със случилото се в пустинята?
— Доколкото виждам — всичко. Открила си нещо неприятно за себе си. Уплашила си се и си се вцепенила. И се отнасяш към това също както и към пристъпите си — всъщност не правиш нищо. Ще се върна назад. Отрязала си пръста си. Сега какво ще отрежеш? Ако беше мъж, бих ти направил страхотно предложение, но не зная коя жлеза се смята за източник на геройство при жените. Имаш ли някаква представа? Нали сега уча хирургия, та малко практика би ми се отразила добре.
Не можеше да го слуша. Жадуваше само за едно: той да млъкне и да се маха. Далече, далече оттук. Някъде в нея се трупаше гняв, чието налягане неумолимо нарастваше, и тя беше сигурна, че ако Крис не се махне скоро, гневът й ще избухне и тя ще го убие. В момента дори не можеше да го погледне.
— А какво да правя според теб?
— Вече ти казах. Да се изправиш с лице пред проблема. Признай, че се е случило, че не се гордееш с това и то може дори да се повтори. Сега всичките ти опити да се самозалъжеш, че нищо никога не е било, са безуспешни и затова си легнала тук, безсилна да сториш нещо. Признай си, че си била страхливка — веднъж, в ужасна ситуация — и тръгни оттам. После не е зле да се попиташ какво да направиш, за да предотвратиш завръщането на страха.
— Или да се примиря с факта, че това може да се повтори.
— Винаги има такава вероятност.
Най-накрая си наложи да го погледне. За нейна изненада не избухна, като видя лицето му. На него нямаше присмех. Знаеше, че ако го помоли, той няма да спомене никому и дума за случилото се. Но това вече не й се струваше толкова важно.
— Ти вярваш в разнищването на проблемите — каза Робин. — А аз предпочитам да се боря с тях. Доставя… повече задоволство. — Тя сви рамене. — По-лесно е.
— Донякъде.
— По-лесно ми е да си отрежа още един пръст, отколкото да изпълня съвета ти.
— Май те разбирам.
— Ще поразмисля. Сега ще ме оставиш ли на мира?
— В никакъв случай. Скоро ще съм готов да се заема с крака на Валия. Докато препрочитам наръчника и подготвям инструментите, не е лошо да направиш нещо за хапване. В торбата на Валия все още има доста храна. А вода — оттатък канарата. Вземи ти лампата — аз си измайсторих нещо като фенерче, за да чета.