Тя се втренчи в него.
— Това ли е всичко?
— Не. Като отидеш за вода, потърси нещо подходящо за шиниране. Повечето от растенията наоколо са дребни и крехки, но все ще се намери нещо. Да речем, пет, шест прави пръчки с дължина около метър.
Тя потърка лицето си. Би поспала няколко години. Изобщо не й се ставаше.
— Пръчки, вода, вечеря. Какво още?
— Да. Ако знаеш някоя-друга песен, попей на Валия. Тя страда от болките, а няма как да отвлече съзнанието си от тях. Пазя повечето успокоителни за наместването на костите и зашиването на раните. — Крис си тръгна, после пак се върна. — И можеш да се молиш, както си знаеш. Дебютирам като хирург и предчувствам, че ще се справя зле. Направо се ужасявам.
С каква лекота го казва, помисли си Робин.
— Ще ти помогна.
37. Уест енд
Назу избяга още в началото на пребиваването им в пещерата. Крис не разбра кога точно — времето постепенно се бе превърнало в ирационална величина.
Робин вложи цялата си енергия в издирването, като не спря да се самобвинява. Крис не можеше да облекчи мъката й, защото знаеше, че е права. Гея не беше най-подходящото място за една анаконда. Навярно Назу бе страдала повече от всички, свита в торбата на гърба на Робин и пускана навън само за кратко. С мрачни предчувствия най-накрая Робин позволи на змията да изследва лагера. Скалите бяха топли и Робин предположи, че нейният демон няма да скита далеч от светлината на малкия лагерен огън. Крис обаче имаше своите съмнения. Усещаше, че Робин несъзнателно приписва на змията почти свръхестествена интелигентност и привързаност просто защото бе неин демон, каквото и да означаваше това. Смяташе, че е прекалено да се очаква това от една змия, и Назу доказа правотата му. Когато една сутрин се събудиха, тя бе изчезнала.
Дни наред претърсваха околността. Робин надзърташе във всяка цепнатина и викаше Назу по име. Оставяше прясно месо за да я примами. Уви. Постепенно се отказа, разбрала, че никога вече няма да я види. После започна досадно да разпитва Крис и Валия дали според тях животното ще оживее. И двамата твърдяха, че Назу няма да има проблеми, но Крис съвсем не беше убеден, че това е чистата истина.
Постепенно и търсенето, и въпросите секнаха, Робин прие загубата и инцидентът изчезна във въртопа на тяхното лишено от време битие.
Проблемът бе, че и двата часовника бяха останали у Кларинет.
Крис трудно се съгласи, че това е проблем, дори когато се натрупаха доста доказателства. Изпитвал бе дискомфорт даже на повърхността, когато светлината се променяше много повече заради километрите изминат път, отколкото заради изтеклите часове. Но за определяне на времето тогава имаха часовник, и Габи държеше на него. Сега Крис разбираше, че няма ясна представа кога точно са тръгнали от Хиперион. Като прехвърляше събитията, стигаше до извода, че оттогава да има малко повече от месец или максимум месец и половина.
Долу в пещерата чувството за безвремие се засилваше. Крис и Робин спяха, когато ги налегнеше умората, и наричаха всеки период ден, макар да бяха наясно, че единият продължава десет часа, а другият — петдесет и пет. Но с хода на дните Крис откри, че все по-трудно да си припомня реда на събитията. Нещата се дообъркаха, защото доста късно осъзнаха, че все пак отчитането на изминалите периоди на сън би било от полза. Така изминаха петнайсет или двайсет преспивания, преди да започнат да ги отбелязват върху една пръчка, поради което всичките им изчисления бяха плюс-минус неизвестен брой дни. Но дори и този календар би свършил работа, ако допуснеха, че дните им продължават средно по двадесет и четири часа, а в това Крис доста се съмняваше.
А си струваше да водят календар. Въпреки че нямаха часовник, край тях протичаше процес, който отмерваше времето също толкова сигурно, колкото и разпадането на атомното ядро: във Валия растеше бебе Титанида.
Тя смяташе, че нещастието я е сполетяло хиляда и двеста рота след забременяването, но приемаше, че може и да бърка, защото нямаше спомен от слизането по стълбата към Тетида. Не помнеше почти нищо от смъртта на Габи до собственото си освестване след безуспешния опит да прескочи пропастта, който й бе коствал два счупени крака. Крис изчисли, че хиляда и двеста рота са приблизително петдесет дни или месец и две трети, и се поуспокои. После я попита има ли представа кога ще зараснат краката й.
— Вероятно след около килорот ще мога да се движа с патерици — отвърна Валия. И добави: — Това са четирийсет и два дни.
— Тук няма да стигнеш надалеч с патериците.
— Сигурно не, ако трябва да се катеря.
— Ще има и катерене — каза Робин, която бе изследвала района на два-три километра от лагера.