— Тогава ще се наложи да изчакаме около пет килорота. Може би четири. Едва ли след три ще укрепна достатъчно.
— Седем месеца. Евентуално шест или пет. — добави Крис с леко облекчение. — Раждането ще е наближило, но май ще успеем да се измъкнем оттук по-рано.
Валия изглеждаше озадачена — после лицето й грейна.
— Разбирам грешката ти — ведро заяви тя. — Според теб са ми необходими девет ваши месеца, за да си свърша работата. При нас нещата стават доста по-бързо.
Крис разтърка очите си.
— Колко?
— Често съм се чудила защо на човешките жени им е необходимо толкова време, за да създадат нещо тъй дребно, а и съвсем незавършено — без да искам да ви обидя. Нашите деца се раждат способни да …
— Колко време трае бременността? — прекъсна я Крис.
— Пет килорота — каза Валия. — Седем месеца. Сигурно е, че ще го родя преди да мога да се измъкна оттук.
Липсата на време започваше да плаши Крис. Един ден откри, че се опитва да определи реда на събитията, последвали нещастието с Валия, но не успя. Помнеше някои случки, защото те се нижеха през един и същи период на будуване. Сто на сто бе наместил краката на Валия скоро след онзи разговор с Робин, защото си спомняше, че бе я оставил да се подготвя за операцията. Знаеше и кога бяха уловили първите светещи птици, защото това бе станало малко след първия им сън.
Малките светещи с луминесцентна светлина същества не се бояха от тях, но ги избягваха. Когато се движеха из лагера, птиците стояха надалеч, но по време на нощувката съществата долитаха и се настаняваха на метър от главите им.
Робин успя да се доближи до едно от тях през онази първа „сутрин“, дори го докосна с ръка. Наслаждаваха се на светлината от десетината птици, докато след няколко минути те не започнаха да отлитат настрана. Робин хвана последната и я завърза за едно колче, където тя пърха през целия ден, а на другата сутрин други десетина се бяха върнали. Този път тя ги хвана всичките преди да се опитат да избягат.
Представляваха пълни с въздух сферични същества с лъскави очички, сякаш без глава, с тънки като сапунен мехур криле и един-единствен крак с два пръста. Крис така и не успя да открие нищо, наподобяващо уста, и всичките му усилия да ги нахрани отидоха на вятъра. Те умираха в неволя след повече от два периода сън, така че с Робин ги използваха само за едино будуване и всяка сутрин хващаха нови. Мъртвото същество приличаше на спукан балон. При допир понякога те хващаше ток. Крис се чудеше дали не са пълни с неон — оранжевата светлина му даваше основание, — но предположението бе толкова налудничаво и невероятно, че го запази за себе си.
Двамата с Робин преместиха Валия още в началото на престоя им. Всички бяха изморени от клеченето на двадесетградусовия склон, завършващ с двайсетметрова пропаст. Крис дълго се двоуми, докато избере най-добрия начин да я преместят. За негова изненада успяха. Приготвиха носилка и я пренасяха почивки до платото над тях. При гравитация четвърт „жи“ двамата можеха да вдигнат Титанидата, но не и да я пренесат надалеч. Установиха лагера на платото и се приготвиха за дългото чакане. При пренасянето съвсем не бяха оптимистично настроени относно шансовете им за оцеляване, тъй като дори при най-строги ограничения, храната щеше да им стигне за не повече от пет-шестстотин рота. Но се заловиха да изградят подслон, като предполагаха, че ще останат там шест или седем месеца — докато зараснат краката на Валия. Издигнаха палатка и това им отне доста време, въпреки че не очакваха климатични промени и температурата се закова на двайсет и осем градуса. Просто се чувстваха по-добре, отделени от кънтящата пещера.
Валия се зае да дялка. Направи толкова предмети, че на Робин непрекъснато й се налагаше да търси оскъдни изродени дръвчета, единственият подходящ за дялкане материал наоколо. Като че ли Титанидата бе най-слабо засегната от отегчението — за нея това бе просто една по-продължителна почивка.
Намираха се в западния край на неправилна пещера с ширина около километър, простираща се на неизвестно разстояние на изток. Подът представляваше безнадежден хаос от срутени скали, камънаци, зъбери, ями и пропасти. Ако се съдеше по неясните светли точки, в които се превръщаха окичилите тавана птици, височината му бе поне километър, а може би и повече. На север и на юг имаше безброй отвори — входове към тунели, водещи в коридори като онзи, по който бяха избягали. Много от тях изглеждаха като изкуствено пробити — тук-там действително се виждаха дървени подпори. Едни отиваха нагоре, други надолу. Някои продължаваха на едно и също ниво, но всички се разклоняваха след около сто метра на още два или три тунела, които след известно разстояние се разклоняваха отново. Нещо повече, в скалата имаше пукнатини като в естествените пещери, зад които цареше такъв хаос, че май бе безсмислено да се изследват. Обещаваща пътека можеше да се превърне в проход, тесен дори за дребничката Робин, а после се разширяваше в зала с невероятни размери.