Отначало Крис придружаваше Робин в експедициите й, но на връщане винаги намираше Валия толкова отчаяна, че скоро се отказа. След това Робин ходеше сама толкова често, колкото успяваше да получи съгласието на Крис.
Той бе учуден от промяната у Робин — не коренна, но значителна за всеки, който я познаваше. Сега тя се вслушваше в нарежданията му, дори да бяха противоположни на нейните желания. Отначало Крис се изненада: никога не беше очаквал, че тя би изпълнявала заповеди, дадени от мъж. След като поразмисли, реши, че проблемът не е в пола. Робин бе действала достатъчно разумно в група, ръководена най-напред от Габи, а после от Чироко, но Крис подозираше, че ако някоя двете й беше наредила да стори нещо преко волята й, Робин би отказала да се подчини. Тя никога не би извършила нещо в ущърб на групата — освен ако нейното напускане можеше да се нарече ущърб, — но винаги бе осъзнавала възможността да продължи самостоятелно. Просто не бе създадена да живее в група.
Разбира се, сега не се беше превърнала в послушно оръдие на Крис. И все пак разликата се чувстваше. С повече желание се вслушваше в аргументите му, признаваше правотата му. Не оказваше съпротива. Донякъде нуждата от лидер не беше крещяща, защото групата им бе редуцирана до трима, но Робин рядко проявяваше инициатива, а Валия — никога, така че тази роля, колкото и да бе нищожна, остана за Крис. Робин бе прекалено егоцентрична за водач. Поради това на моменти бе ставала непоносима за околните. Сега в нея имаше още нещо, което според Крис включваше малко смирение и малко отговорност. И това смирение й позволяваше да признае неправотата си, да се вслушва в аргументите му, преди да вземе решение. А чувството на отговорност не само за себе си, а и за останалите я караше да стои с Крис и Валия ден след ден, вместо както всъщност искаше, да тръгне сама и да доведе помощ,
Излагаха се на безчет рискове. Най-много притеснения им създаваха изследователските експедиции на Робин из пещерата. Сто пъти споряха за едно и също, с почти едни и същи думи, и никой от тях сякаш не се трогваше. Отегчението нарастваше, бяха обсъдили вече всички общи неща и дори несъгласието се превръщаше в развлечение.
— Не ми се нрави, че ходиш там сама — нареждаше май за двайсети път Крис. — Чел съм това-онова за пещернячеството и ще ти кажа, че то съвсем не е за единаци, също като плуването в дълбоки води.
— Но ти не можеш да дойдеш с мен. Валия има нужда от теб тук.
— Съжалявам — каза Валия.
Робин докосна ръката на Титанидата, за да я увери, че не я обвинява, и да се извини, че засяга болен проблем. След като Валия се успокои, Робин продължи:
— Все някой трябва да излиза. Инак всички ще гладуваме.
Това беше истина и Крис го знаеше. В пещерата освен светещите птици имаше и други животни, които също нито се страхуваха, нито бяха агресивни. Те бяла лесна, но труднооткриваема плячка. Досега Робин бе срещала три вида — и трите с размерите на едра котка, бавни като костенурки, без зъби и козина. Можеше само да се предполага как прекарват живота си, но Робин винаги ги намираше закотвени до конусообразни купчини топло, гъбесто вещество, може би животно, а може би растение, прилепнало към скалата и почти сигурно живо. Робин го кръсти цица, защото приличаше на краве виме, а трите вида животни — краставица, маруля и скарида. Не поради вкуса им — общо взето имаха вкус на телешко, — а поради приликата с трите земни прототипа. Седмици наред бе подминавала краставицата, докато един ден не я бе ритнала и насреща й се бяха ококорили огромни жални зъркели.
— Добре се справяме — каза Крис. — Не виждам защо искаш да излизаш навън по-често от преди. — Въпреки че говореше така, чудесно знаеше, че не е вярно. Имаха малко месо, наистина, но то едва ли би задоволило вълчия апетит на Валия.
— Винаги можем да изядем повече — възрази Робин, показвайки с очи, че не бива да обсъждат онова, което и двамата мислят, в присъствието на Валия. Когато обсъждаха бременността й, бяха изразили пред нея част от опасенията си и се разбра, че и тя ги споделя и също се притеснява, че не се храни достатъчно, за да осигури правилното развитие на плода. — Трудно се намират тези неща — продължи Робин. — Бих предпочела да тичаха насреща ми. А сега мога да мина и на метър от тях и въобще да не ги забележа.