— Четири. Четири нощувки.
— Три.
— Споразумяхме се за четири. — Робин го погледна и въздъхна. — Добре де. Три, ако това ще те ощастливи. — Вгледаха се един в друг за миг, сетне Робин се доближи и го прегърна.
— Пази се — помоли го тя.
— Тъкмо мислех да ти кажа същото.
Засмяха се нервно и Крис я прегърна. Последваха няколко секунди, в които Крис се чудеше дали тя няма да отхвърли целувката. После реши, че не му пука, и я целуна. Тя се притисна към него, след което се дръпна и сведе очи. Накрая отново вдигна поглед към него, усмихна се и тръгна.
— Сбогом, Валия! — подвикна.
— Довиждане, малката — отвърна й Титанидата. — Бих казала: „Нека Гея е с теб“, но според мен би предпочела да си сама.
— Точно така — със смях каза Робин. — Нека си стои в главината и се притеснява за Магьосницата. С вас до среща след около килорот.
Крис я проследи, докато не се изгуби от погледа му. Стори му се, че спря и му махна, но не беше сигурен. Скоро се виждаха само трепкащите отблясъци на светещите птици, които тя носеше в клетка, оплетена от клони, а накрая и те изчезнаха.
Млякото на Гея наистина бе горчиво, а след тръгването на Робин се вгорчи още. Всеки ден вкусът му беше различен, но не дотолкова, че да задоволи жаждата за разнообразие, която мореше Крис. След по-малко от хекторот самозалъгване, той започна да се чуди дали не би предпочел да гладува, вместо да се задоволява с тази гадна помия.
Ходеше често да събира растения, като внимаваше да не изоставя Валия за дълго. От тези скитания домъкваше и дърва, и по някое от местните животни. Това винаги бе повод за празненство, тъй като Валия вадеше скритите запаси от подправки и всеки път готвеше по различен начин. Скоро му стана ясно, че тя почти не хапва от специалитетите си. Крис бе сигурен, че подобно злоядство не се дължи на предпочитанията й към млякото. Неведнъж възнамеряваше да настоява тя да изяжда своя дял, но така и не събра кураж да й го каже. Изяждаше своята порция като скъперник, дъвчеше с часове и никога не отказваше на поканата да вземе допълнително. Не одобряваше тези свои постъпки, но не можеше да се сдържи.
Времето отминаваше като в мъгла. За него то течеше равномерно още от първия му ден на Гея. Всъщност, дори още преди това, тъй като на космическия кораб бе започнал да се откъсва от земното време. Сетне то замръзна във вечния следобед на Хиперион, за да продължи бавно да пълзи към нощта и после това отново към деня. Сега процесът вече бе завършил.
Отново започна да полудява, след доста дълго затишие — от преди Карнавала на Крий до пристигането му в пещерата. Мислено сега го наричаше точно така — полудяване, а не „пристъп“, както превзето му викаха лекарите, — защото то си беше точно полудяване. Вече не вярваше, че Гея е способна да го изцери, дори и да иска, а и не се сещаше защо би пожелала да го стори. Явно бе обречен да прекара живота си като група маниакални, непознати за самия него личности и най-доброто, което можеше да стори, бе да се сработва с тях.
В действителност тук, в пещерата, това бе доста по-лесно, отколкото когато и да било досега. Често дори не забелязваше какво става. ПонякагоБи изваше на себе си на място, на което не си спомняше да е ходил, в неведение, дали е полудял, или просто се е заплеснал. В такива случаи притеснено се обръщаше към Валия, за да провери дали не я е наранил. Поне досега не се беше случвало. Всъщност, тя често изглеждаше по-щастлива в сравнение с предишните дни. Това също му помагаше да понася лудостта си по-леко — Валия не се интересуваше дали е умопобъркан, и май повече го харесваше в тези му състояния.
Замаян, Крис се чудеше дали пък Гея не е имала предвид подобен лек. Тук, долу, лудостта не бе от значение. Съвсем сам беше стигнал до състояние, в което се чувстваше нормален като другите.
Без да са обсъждали въпроса, Валия пое грижата да отмята календара след всеки негов сън. За него това, както и останалото, бе знак, че наистина страда от маниакални състояния. Не знаеше какво прави през тези периоди. Не попита Валия, а и тя си мълчеше.
Говореха за всичко, но не и за това. Шетнята около лагера му отнемаше не повече от „час“ на „ден“, и неизбежно им оставаха от девет до четирийсет и девет часа, през които нямаше какво да правят, освен да говорят. Най-напред говориха за себе си, така че Валия скоро се изчерпа. Той бе забравил колко невероятно млада е тя. Въпреки че беше зрял възрастен индивид, опитът й бе печално малък. Но и животът на Крис също не бе неизчерпае, ето защо преминаха на други теми. Говореха за надеждите и страховете си, за философията — на човеците и на Титанидите. Измисляха игри и истории. Валия се оказа посредствена в игрите, но съчиняваше великолепно. Въображението и представите й бяха леко изкривени в сравнение с човешките, което й позволяваше да го смайва отново и отново с безразсъдните си, обезпокоителни прозрения за неща, които не би трябвало да разбира. Започна да осъзнава както никога досега какво означава нещо толкова близко до човешкото, макар и не човешко. И да съжалява всичките тези милиони хора, живели преди контакта с Гея, защото никога не са общували с едно толкова чаровно и привлекателно същество.