Търпението на Валия го изумяваше. Той полудяваше, въпреки че свободата му на движение беше далеч по-голяма от нейната. Започна да разбира повсеместната практика да се убиват коне с наранени крака. Макар че краката на Титанидите бяха много по-гъвкави от тези на земните коне, Валия изживяваше ужасен период. Половин килорот й се наложи да лежи само на една страна. Когато костите започнаха да зарастват, сядаше, но не издържаше дълго в това положение, тъй като неподвижните, шинирани предни крака трябваше да стоят изпънати напред.
За първи път усети, че й е трудно, когато тя някак между другото спомена, че в болницата Титанидите с подобни травми стоят във висилка с провесени във въздуха крака. Крис се изненада.
— Защо не ми каза по-рано? — попита.
— Каква щеше да е ползата, понеже…
— Конски работи — прекъсна я Крис, като очакваше тя да се усмихне. Беше му станало любимо възклицание — така я взимаше леко на подбив, вместо да се оплаква от всекидневното си задължение да почиства след нея. Но този път тя не се усмихна.
— Смятам, че мога да стъкмя нещо подобно — продължи той. — Трябва стоиш на задните си крака, така ли? Значи да е нещо като люлка, която да придържа предните ти крака… Мисля, че ще стане. — Крис изчака, но тя мълчеше. Дори не го погледна. — Какво става, Валия?
— Не искам да ти създавам грижи — едва чуто отговори тя и се разплака.
За първи път я виждаше да плаче. Ама че идиот беше да смята, че щом не плаче, значи всичко е наред. Отиде при нея и усети, че тя жадува да я помилват. Отначало се почувства неловко да успокоява толкова голямо същество, а и стойката й, наложена от нараняванията, не улесняваше нещата. Въпреки това Крис скоро се отпусна и я успокои, без да го е грижа за каквото и да било. Тя бе искала тъй малко през цялото това време, а той не й бе дал почти нищо.
— Не се притеснявай — прошепна Крис в дългата й загръглена ушна мида.
— Толкова съм глупава — каза Валия и заподсмърча. — Ама че глупаво от моя страна да си счупя краката.
— Не можеш да се виниш за нещастието.
— Но го помня. Не си спомням много, но тва — да. Бях толкова уплашена. Губи ми се какво стана преди това… там, на стълбите. Спомням си само някаква ужасна болка, а после можех да само да тичам. Тичах, тичах и щом стигнах до пропастта, скочих, макар да знаех, че не ще успея да прелетя отвъд.
— Всички се държат като безумци, когато са уплашени — разсъди Крис.
— Да, но сега си вързан да седиш тук заради мен.
— И двамата сме вързани — призна той. — Би било глупаво да те убеждавам, че точно това е мястото на моите мечти. На никой не му се стои тук. Но ти си ранена и аз ще остана с теб, където и да си. И не те виня за нищо — ти просто нямаш вина.
Валия се смълча, само раменете й леко потреперваха. После подсмръкна шумно и се взря в очите му.
— А за мен това е мястото, където бих желала да бъда — каза тя.
— Какво имаш предвид? — Крис леко се поотдръпна.
— Имам предвид, че много те обичам.
— Не смятам, че наистина ме обичаш.
Тя поклати глава.
— Зная какво си мислиш и то е истина. Винаги съм те обичала: и когато си тих и спокоен, и когато си ядосан. Имаш безброй лица. Според мен единствено аз май ги познавам всичките. И ги обичам.
— Някои лекари също се клеха, че ги познават — вметна Крис. Когато Валия не отговори, той зададе въпроса, който отдавна го измъчваше. — Правя ли любов с теб, когато откачам?
— Ние правим любов във възхитителна възбуда. Ти си моят мъжествен жребец, а аз — твоят хермафродит-еротоманиак. Правим задни лудории и предно общуване, а после нещо средно. Твоят пенис…
— Престани! Не съм те питал за гадните подробности.
— Не съм казвала нищо перверзно (ру(и)парографско?) — ясно изрече Валия.
— Чудя се… какво правиш, нима ядеш речници?
— Трябва да изуча всички английски думи за експеримента — поясни Валия.
— Какво… всъщност няма значение, ще ми кажеш по-късно. Знаех, че сме правили любов веднъж. Просто ми е интересно дали продължавам в същия дух.
— Само преди двайсет или трийсет рота.