Патериците на Титанидата представляваха дълги, дебели пръти с подплата под мишниците, които почти не се отличаваха от използваните от човеците в продължение на хилядолетия. Направата им ни най-малко не затрудни Крис.
В началото Валия изминаваше само петдесетина метра, преди да си почине и да тръгне обратно към палатката. Скоро усети, че би издържала и по-дълъг преход. Крис събори палатката и спретна багажа така, че да го носи на гръб. Товарът бе сериозен, особено прътовете от триножника на люлката. Преди не би могъл даже да го вдигне, но сега му помагаше ниската гравитация. Но дори и така товарът тежеше.
Валия се придвижваше с патериците по начин, който създаваше непривично напрежение в плещите, в гръба, който бе като човешки, и в правоъгълната извивка на гръбнака. Крис нямаше представа как е устроен скелетът й, но беше сигурен, че при нея веригата от прешлени е доста по-различна, за да й позволява да извърта главата си на сто и осемдесет градуса, а и да се сгъва по най-невероятни начини. Но достатъчно си приличаха, за да получи тя болки в гърба. Всеки ден краят на пътуването я заварваше изкривена от болка. Мускулите на плещите й приличаха на вкоравени въжета, но само масаж явно не помагаше, мислеше си уморено Крис. Накрая започна да я налага с юмруци, сякаш чукаше пържоли, за да я облегчи донякъде.
Заякваха, въпреки че и двамата знаеха, че никога няма да стане леко. Лека-полека удължаваха преходите, докато не достигнаха максимума, определен от Крис, който се равняваше на около километър и половина. Всеки ден подминаваха много от знаците, оставени за тях от Робин. Нямаше как да разберат кога са оставени, нямаше и полза да обсъждат онова, което си мислеха и двамата. Каквито и сметки да правеха, Робин трябваше от време оно да се е върнала с помощ.
Продължаваха напред и с всеки изминал ден един и същи въпрос, завладяваше мислите им.
Къде е Робин?
38. Бравура (Блестящо изпълнение)
Вече нямаше смисъл да отрича правотата на Крис. Робин го осъзнаваше от доста време. Не биваше да тръгва сама.
За пореден път опита да помръдне ръката си. Донякъде успя: един пръст леко потрепна и тя усети грапавината на скалата отдолу. Плахо преглътна. Един от нейните — изглежда нескончаеми — страхове сега бе да не се удави в собствената си слюнка. Можеше да се случи. Можеха да се случат и далеч по-лоши неща. Щом отново възвърнеше властта над тялото си, нищо чудно да открие, че то е натрошено. В такъв случай щеше да остане да лежи в мрака, където в крайна сметка я чакаше райското спокойствие на вечността, но първите няколко седмици обещаваха да бъдат ужасни.
А само преди година тя бе на деветнаxсет и нямаше страх от нищо. Не изглеждаше толкова отдавна, въпреки че бе самата древност за човек, който утре би могъл да се препъне и да намери смъртта си на дъното на пропастта километър по-долу.
Нямаше причина смъртта да изчаква до сутринта. Докато лежи безпомощна, Нощната Птица може да пристъпи до нея и… да стори това, което прави с безпомощните вещици.
Дъхът й спря и Робин за пореден път се помъчи да извие глава само на сантиметри, за да види, ако Нощната птица, както подозираше, наистина клечи до ръба, на няколко метра над главата й. И този път не я зърна, но капка пот се свлече от веждата и залютя в окото й.
Спомни си, че би трябвало да подсвирне. А след това… стига с тия глупости. Ти си на деветнайсет, може би вече на двайсет. Никога след шестата си година не си изпитвала страх от Нощната птица… Все пак, ако успееше да свие устни, щеше да зачурулика като канарче.
Робин бе наполовина сигурна, че далечните звуци, които започна да чува малко след раздялата с Крис и Валия, бяха екотът на собствените й стъпки, тихото шумолене на светещите птици и шумът на падаща вода. Но половинчатата убеденост оставяше доста вратички за развихряне на фантазията и образът на Нощната птица бе изникнал от детските й спомени, за да надава смразяващите си крясъци някъде отдалеч, отвъд обсега на погледа й.