Не вярваше, че това бе Нощната птица — дори и в сегашното си състояние осъзнаваше, че такова животно никога не е съществувало нито тук, нито на Земята. Това бе само приказка, която си разказваха малките момиченца, и нищо повече. Никой не бе виждал Нощната птица. Тя долитала на крилете на мрака и винаги атакувала в гръб, променяла големината и формата си, за да се свие във всяко тъмно кътче, а можела да се скрие и в сумрачната кутийка на общата спалня, под чина, в прашния ъгъл. Робин не виждаше нищо, но понякога й се причуваше звукът на сключващите се нокти или тракането на ужасния клюн.
Тя знаеше, че в пещерата, освен светещите птици, краставиците, скаридите, марулята и различните растения, има и други живи същества. Започна да среща стъклени гущерчета — някои с по два, а други с по неколкостотин крака. Изглежда обичаха топлината и колкото по на запад отиваше, толкова повече броят им нарастваше, така че първата й работа след ставане бе да изчисти спалния си чувал от пропълзелите вътре натрапници. Имаше същества, подобни на морски звезди, и охлюви с невероятни форми на черупките. Веднъж видя как една светеща птица бе уловена и отнесена от невидимо летящо същество. Друг път намери нещо, което изглежда бе част от вездесъщото тяло на Гея, оголено от скалистата му обвивка — същество, до което синият кит бе дребна рибка. Успя със сигурност да установи само, че е топло, месесто, и за щастие заспало.
Щом всички тези същества обитаваха пещера, която на пръв поглед изглеждаше безкрайна бездна от стерилни скали, защо да я няма и Нощната птица?
Робин още веднъж се опита да погледне през рамо и този път успя леко да повдигне брадичка. Размърда и краката си и усети, че са поне на метър височина над главата. После дълго остана неподвижна, за да е сигурна, че се владее изцяло, преди да събере кураж да се премести от мястото, където бе паднала.
А когато се помръдна, го направи безкрайно предпазливо. Запълзя назад на пети и лакти, докато не се увери напълно, че се намира на равно място, а после се извърна и прегърна горещата скала. Гравитацията е чудесно нещо, когато те притиска към стабилна повърхност, но става страшна, щом се опита да те събори от несигурната ти опора. Преди рядко се сещаше за гравитацията, било то като за приятел или враг.
Когато престана да трепери, тя пропълзя до ръба на пропастта, където бе лежала безпомощна дълги часове. Една от светещите птици бе смазана под тялото й при падането. Другата пърхаше с криле на крачка от смъртта, но хвърляше достатъчно светлина, за да погледне надолу и да види, че дъното е на не повече от метър и половина от мястото, където бяха краката й.
Когато пристигна на Гея, подобно разстояние би я разсмяло. Сега обаче не посмя. В края на краищата, за да се убие не са необходими сто, дори не и десет метра. Един или два стигат, ако падне и се удари зле.
Прегледа първо тялото си, после екипировката. Острата болка бе някъде в ребрата, но след грижливо опипване реши, че няма счупени. Под носа й имаше засъхнала кръв — май беше го ударила при падането, точно преди ужасяващото плъзгане с крака напред в неизвестното. Като се изключи това, няколкото драскотини и счупения нокът, тя беше наред. Проверката на екипировката показа, че нищо не липсва. Клетката на светещите птици бе строшена, но и без това вече бе излишна, а при следващото лагеруване можеше да изплете нова, от стебла и лико.
Нямаше представа колко пъти се е разминавала на косъм с нещастието, пък и не бе сигурна кое се брои за минаване на косъм. Дори ако елиминираше всички изплъзвания на въжето, моментни загуби на почва под краката, сгромолясвания на каманаци само на метър от нея, затъването в подвижните пясъци, оказали се дълбоки само до кръста, появата изневиделица на светещия порой, профучал през дерето, което тя тъкмо се канеше да пресече… дори ако вземеше предвид само моментите, когато бе усетила ледената прегръдка на смъртта да я докосва, за да остави клеймото на страха върху душата й, това пак бяха безброй много пъти. Късметлия бе, че все още е жива, и Робин го съзнаваше. Някога опасността я развеселяваше. Това време бе отминало.
Всеки нов ден идваше с нови страхове, толкова многочислени, че вече дори не се срамуваше от тях — прекалено бе сломена, съкрушена бе от колапса на личността, която смяташе, че представлява. Ако някога успее да се измъкне от тези катакомби, знаеше, че това няма да бъде тя, Робин Деветопръстата, а някоя съвсем непозната.
Не бе лесно да си Робин, личност достойна за уважение. Отново се зачуди защо продължава напред. Наистина би било по-достойно да изживее живота си тук, далеч от чужди очи. Появата на белия свят бе равносилна на срам.