Но след известно време, тласкана от сила, която не разбираше и на която би се възпротивила, стига да знаеше как, Робин ставаше и пак поемаше безкрайния си поход на изток.
На думи изглеждаше лесно. Прекосяване на пещерата, все в източна посока, докато не стигне до Тея. Разбира се, ако посоката, която те наричаха изток, наистина беше изток, но какво друго й оставаше.
Скоро обаче разбра, че трябва да се осланя по-скоро на съдбата, отколкото на това основно допускане. Бе приела, че пещерата, широка един-два километра на запад и с неизвестни размери на изток, се простира все в същата посока. А нямаше никакви причини да вярва в това. Благодарение на светещите птици можеше да определи общата посока на участъка в радиус най-много два-три километра. Като че ли бе права линия, но имаше толкова завои и чупки, че не беше съвсем сигурна.
Имаше и друг вариант. Нямаше как да определи дали пещерата се издига или слиза. Бяха започнали от ниво пет километра под повърхността — според Чироко. Знаеше също, че външната обвивка на Гея е с дебелина трийсет километра. Шансовете да пропусне пещерата на Тея бяха големи.
Би се ориентирала се с помощта на два прости инструмента. Изкачването на Гея бе съпътствано с олекване, а спускането — с частично увеличение на теглото. Чувствителна пружинна везна би измерила тези разлики. На собствените си сетива не можеше да разчита. Жироскопичният часовник ставаше за компас, защото при ориентация на оста му на север-юг той преставаше да се върти. Но нито Габи, нито Чироко бяха ползвали при пътуванията си пружинна везна, така че не я бяха включили в багажа. А часовникът бе останал у Кларинет.
Прахоса доста време в опити да определи с подръчни средства местоположението и посоката си на движение, но тотално се обърка. Теоретично бе възможно да определи посоките изток-запад с помощта на падащи предмети. Маркира дълги отвесни линии, до които пускаше какво ли не, но с незадоволителен резултат.
И така, тя се луташе слепешката, изгубена в мрака. Поне триста килорота, може би и повече. Придържаше се към северната стена. Идеята изглеждаше добра, но не бяха изминали и двайсет периода на сън, когато се озова в края на един пасаж. Пое покрай южната стена в обратна посока, докато и тя не се изви на сто и осемдесет градуса и тогава осъзна, че неусетно е навлязла в странично разклонение. Нямаше друг избор, освен да се върне при маркировките за Крис и Валия, да зачеркне едната и да издълбае нова, за да ги насочи към друг проход, от който я деляха още три нощувки.
Оттам насетне започна кошмарът на дългите преходи и на разкъсващите сърцето връщания назад, на бавното напредване с елиминиране на погрешните входове един по един, едва след като извървеше до края всеки тунел. Занимание, което бе и изнурително, и опасно. Обземаше я страх, че може би всъщност няма излаз навън, че след всичките сълзи и безсилие, след нарастващото усещане за безпътица, ще зърне лагера на Крис и Валия в далечината и ще разбере, че всичко е било напразно.
Вероятността Крис и Валия да я настигнат нарастваше. Не че имаше нещо против. Дори й бе минавало през ум да седне и да ги чака. Би било добре да има компания. Жадуваше да ги види и двамата… а може би вече и тримата. Чудеше се как ли ще изглежда бебето Титанида.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-разумно й се струваше. Тримата заедно биха се справили по-добре отколкото тя сама. А беше и по-безопасно, няма спор. Крис би поел водачеството, така че рисковете за нея намаляваха наполовина.
Но всеки път при тази мисъл се хвърляше напред още по-настървено. Ако вече бе загубила безстрашието си, то би могла поне да прояви твърдост. А щом имаше сили да се изправи лице в лице с факта, че се бои, значи би могла да се изправи и срещу самия страх — и да го преодолее.
Навлезе в сводест коридор, досущ като онзи, по който бягаха с Крис. Коридор като коридор — като един от стотиците, изследвани досега. Беше започнала да очаква толкова малко от пътешествието си, че се втрещи, когато разбра какво я чака в края му. Из въздуха се носеше остра миризма. Робин се огледа наоколо, после сведе очи към пода, където проблясваше тънък слой прозрачна течност. Кончовите на ботушите й димяха.
Отскочи назад и припряно се събу. Бе нагазила направо в течността. Можеше да падне по лице. Можеше да се нагълта…
— Спри киселината! — изкрещя, шокирана от звука на собствения си глас. Не си струваше да стои и да се притеснява за неща, които не са се случили. Наложително бе да помисли за онова, което можеше да стане.
— Тея! — извика Робин. Ами ако отпред бе Тетида или Феба? Съмняваше се дали би успяла да ги различи, дори да се намираше по-близо — а оттук, от неколкостотин метра дистанция по тъмния коридор, в чието дъно регионалният мозък представляваше само светло сияние, нямаше капка надежда. Може би е най-добре да се върне обратно, пак да обмисли всичко и евентуално по-късно да се приближи отново …