— Учудена съм че говориш толкова нелоялно.
— Не съм казала нищо нелоялно.
— Да, но Магьосницата е представител на Гея, а ти искаш да я измамиш. Нека оставим това за момент и разгледаме само практическата страна на въпроса. Магьосницата, ако е жива, знае … — Робин се окашля, като се престори, че това се дължи на киселинните пари. „Имаш прекалено голяма уста, Робин“ — смъмри се мислено тя.
— А, значи ти дори не знаеш дали е жива? — попита Тея и на Робин й се стори, че долавя във въпроса й застрашително сладникава нотка.
— Не знаех — припряно отвърна Робин. — Но вече е очевидно, че е жива. Инак нямаше да разговаряме, нали така?
— Признавам. Жива е. — Червени искри заструиха по коничната повърхност на Тея. Робин би се притеснила, ако не бе виждала същото при Крий. Спомените на Тея явно бяха болезнени.
— Е, както казах, Магьосницата знае, че съм слязла по стълбите с моите приятели. Те са все още живи и сигурно ще оцелеят. Рано или късно Магьосницата ще дойде, ще ги намери и … — Блеснаха нови искри и Робин се зачуди какво толкова бе казала. Реши, че може би навлиза в опасна територия, после осъзна колко е странно, че Чироко още не се е появила долу, за да ги търси. Разбира се, тя като нищо се въргаляше пияна на верандата в Къщата на песните, но не си струваше да се мисли за евентуалното влияние на този факт върху сегашното положение на Робин. Очевидно Тея все още бе доста уплашена от възможността Чироко да се впусне в издирвания и продължаваше да слуша. — Магьосницата ще дойде да ни търси — заключи Робин. — Когато открие останалите, от тях ще научи, че съм тръгнала насам. Можеш да кажеш, че съм се загубила в лабиринтите на запад, но мислиш ли, че Магьосницата ще се примири, докато не открие трупа ми? И какво ще стане, ако намери обгорени от киселина останки?
Тея продължаваше да мълчи, а Робин разбра, че е изчерпала всички доводи. Като поставяше последения въпрос вече доста се съмняваше в правотата си. Дали Чироко щеше да се впусне да я издирва? Защо досега не го беше сторила? Сто на сто не би изоставила така Габи. Дали тя, Робин, не бе отишла прекалено далеч?
Тея беше на друго мнение.
— Тръгвай тогава — каза тя. — Изчезвай бързо, преди да променя решението си. Занеси своята вест на Магьосницата и нека нямаш и ден късмет заради безочливото оскверняване на моите покои. Хайде! Тръгвай веднага.
На Робин й идеше да подхвърли, че никога не би дошла тук, ако имаше друг път към повърхността, но реши да не прекалява. Киселината вече се надигаше и я обзеха опасения, че Тея все още може да инсценира правдоподобен инцидент. Втурна се по стълбите, като вземаше по пет стъпала наведнъж.
Робин не намали темпото докато не се загуби зад извивката на коридора. Нямаше никакво намерение да се бави, но изтощението надделя и тя се запрепъва, падна на колене и остана да лежи задъхана, просната върху стъпалата.
Беше се измъкнала, но този път не кипеше от радост. Вместо това усети импулса, който познаваше твърде добре: завладяващото желание да плаче.
Но този път сълзите не идваха. Нарами багажа си и започна да се изкачва.
Входът на стълбището към Тея бе затрупан със сняг. Отначало Робин не разбра какво е това и се доближи предпазливо. В книгите пишеше, че снегът е мек и пухкав, но този не беше такъв, а корав и плътен.
Спря се за да облече пуловер. Бе тъмно като в рог, тъй като дивите светещи птици си бяха отишли. Последната птица лежеше полумъртва в поправената клетка. Нямаше как да улови други при бързото си изкачване по стълбите.
Първата й работа бе да излезе на открито. При липса на облаци би трябвало да се вижда Морето на Здрача и така щеше да стане ясно накъде е запад. Опита се да си припомни картата, която бе изучавала навремето. Дали централният кабел на Тея стигаше до земята на север или на юг от Офион? Не знаеше, а това беше важно. Габи бе споменала, че би било най-лесно да се пресече Тея по замръзналата река. След като се ориентира, Робин възнамеряваше да се отправи на юг, но ако се окаже, че теренът се изкачва, трябваше да смени посоката, защото знаеше, че кабелът е съвсем близо до реката, в ниското.
Преди още да се измъкне от гората от нишки спря, за да облече всичките си дрехи. Никога не си бе представяла,че може да е толкова студено. Притеснено се питаше дали не бе сбъркала, че не послуша Крис, който настояваше да вземе със себе си дебелия кожух. Тогава смяташе, че постъпва разумно — кожухът би заел почти половината раница, която ставаше неудобна за носене, а двата пуловера, тънкото яке и всичко останало като че ли бяха достатъчно за всякакви изненади. Но Крис й каза да не оставя кожуха. И настояваше.