Както и за ботушите. Бяха удобни за тежките изкачвания, въпреки че Робин бе откъснала кожената подплата, от която краката й завираха. И те бяха доста износени, също като дрехите, но с добра изработка и все още здрави. Натърка със сняг залетите с киселина кончови, с надеждата да прекрати разяждащото й въздействие.
Вече почти бе готова да потегли отново и си спомни за нещо, което най-после можеше да влезе в работа. Разрови се из раницата и измъкна малък живачен термометър, доближи го до мъждивата светлина на птицата и примигна. Не беше за вярване. Но след като го изтръска, той пак показа двайсет градуса под нулата. Духна го и видя как тънката сребърна нишка се вдига и после отново бавно пада. Ето още един повод за страх. Щеше да замръзне до смърт, ако спреше да се движи.
„Така че вдигай си задника“, заповяда си Робин и веднага се подчини. Нямаше да е зле, ако беше малко по-свежа, но долу, на стълбището към Тея, не можа да легне да се наспи. Сега, затънала до колене в снега, се замисли. Дали да не се върне на стълбището за да се постопли и да дремне, и чак след това, отпочинала, да поеме отново на път?
Накрая се отказа от предпазливост. Нямаше гаранции, че стълбището е безопасно, щом в дъното му се крие Тея.
Вгледа се отново в умиращата светеща птица и разбра, че е най-добре да побърза. Ако скоро не се измъкне под кабела, тъмнината ще стане пълна.
Проправяше си път, като междувременно научаваше по нещо за снега и леда. Ледът бе доста по-измамен от скалата, дори когато изглеждаше твърд. А що се отнася до снега… имаше толкова много от пухкавото му разнообразие, че й стигаше за цял живот. На места бе навят по-високо от главата й. На няколко пъти й се наложи да заобикаля огромни преспи.
Когато от светещата птица вече нямаше никаква полза, съзря бледа светлина. Хвърли клетката и се отправи към нея.
Странно усещане бе да вижда отново толкова надалеч. Времето на Тея беше ясно. Въздухът — кристален и хапещ, разсичан от поривите на вятъра, който духаше с пет-десет километра в час и изсмукваше топлината от кожата при допир. Видя Морето на здрача отляво, значи се налагаше да заобиколи кабела, преди да поеме на юг.
Освен ако спомените й не я подвеждаха. Би било разумно да помисли отново, преди да тръгне да заобикаля кабела, защото ставаше лошо, ако се окажеше, че Офион се намира на север. Достатъчно се беше връщала назад, а този път нещата се утежняваха и от обстоятелството, че пръстите на краката й вече започваха да измръзват.
Спомни си, че Тея в по-голямата си част е обхваната от назъбена планинска верига, ширнала се от северните до южните хълмисти райони. Офион, който минаваше почти през средата на областта, някъде около центъра на Тея се разделяше на северен и южен ръкав. Централният кабел стигаше до земята близо до точката, където двата ръкава се сливаха. Повечето от южния ръкав протичаше под единия от двата ледника, покриващи почти цяла Тея, и бе почти невъзможно да бъде открит. Но северният ръкав не бе скован постоянно от лед. От време на време, в някои моменти от трийсетгодишния климатичен цикъл на Тея, ледената покривка се топеше и тясната долина в централната част на Тея преживяваше краткотрайна, сурова пролет. Но сега не беше пролет. Въпреки това, дори и замръзнала, реката би трябвало да е леснооткриваема.
Колкото повече разсъждаваше, толкова повече й се струваше, че първото й решение е било погрешно. Теренът се спускаше надолу. В тъмницата не се разбираше дали реката е отпред, макар че така се предполагаше. И какво, по дяволите? Шансовете бяха равни, а в този случай не трябваше да заобикаля кабела. Отправи се на север.
Преди да е изминала и половин километър, вятърът се засили. Скоро започна да издухва снега от върховете на високите преспи и да щипе бузите й. Робин още веднъж се спря, за да пренареди дрехите си, като този път уви одеялото около себе си, а си направи и качулка, която нагоди така, че можеше да предпази от вятъра всичко, освен очите.
Докато седеше, нещо се приближи. Не успя да го види ясно през навявания сняг, но беше бяло, с габарити на полярна мечка, с огромни лапи и пълна със зъби уста. Гледаха се, докато то не реши да се приближи. Може би искаше да я поздрави, но тя не изчака за да узнае. При първия изстрел то не промени изражението си, само спря и погледна надолу към разплуващото се върху кожата му червено петно. Когато продължи да се приближава, Робин изпразни целия пълнител, а то се нагъна като бял лигнин и повече не помръдна. Успя да овладее треперенето на ръцете и презареди пистолета с последните патрони, като проклинаше на ум и духаше в пръстите си, за да ги накара да се свият. След като се справи с оръжието си, видя, че съществото все още не помръдва, но не пожела да го приближи. Направи широк полукръг и пак започна изнурителното спускане надолу по хълма.