Донякъде бе хубаво, че не бе намислила какво да прави, когато стигне до реката. Инак може би все още щеше да се лута. Най-добре е да определя целите си само за крачки напред, реши Робин, застанала сред широката, равна и ветровита равнина, за която се предполагаше, че е замръзналият Офион. Погледна на изток, после на запад. Всяка от двете посоки изглеждаше еднакво невъзможна. Намираше се в самия център на Тея, предстоеше й да измине повече от двеста километра нанякъде, за да стигне до зоната на здрача.
На изток се намираше Метида, наглед топла и гостоприемна, което според Чироко бе заблуда. И Метида бе враг на Гея, макар и не тъй опасна като Тетида. На запад, разбира се, бе Тетида с пустинята. Оттук някак не изглеждаше толкова страшна. Робин си спомни за парещата жега на пясъците, после за обитаващите ги духове и се обърна на изток. Всъщност нямаше избор, но преструвката, че го има, й позволи да си даде няколко минути пълна почивка, в която да не мисли за краката си.
Ужасното бе, че цялата гореше, макар да бе измръзнала до смърт. Не усещаше пръстите на краката си, а по гърба и ръцете й се стичаше пот. Напрежението я стопляше, дори я прегряваше — но вятърът бе убийствен. Не й оставаше друго, освен да продължи да се движи.
След няколко часа залитане се улови, че почти е заспала, и си наложи да спре, за да обмисли ситуацията. Имаше вече достатъчно опит с опияняващото, безгрижно прехласване, така характерно за хората,0които се опитват да живеят на Гея без часовник, и бе наясно, че отдавна е завладяна от тази магия. Не знаеше от колко време будува, но сигурно имаше два-три дни. Вече бе капнала, когато стигна до входа на коридора към Тея. Можеше да заспи и права, знаеше го, защото й се бе случвало неведнъж докато пътешестваше из катакомбите. Трябваше да намери местенце за отдих, и то бързо.
Зачуди се как да постъпи. Помъчи се да напрегне мозъка си и внезапно се сети нещо за заравяне в снега. Не беше върхът, но спането на открито, на вятъра, изглеждаше доста по-налудничаво.
На брега на вкочанената река дълбочината на наветия сняг достигаше осем метра. Робин отиде до подветрената страна и започна да дълбае в снега. Повърхностният слой бе твърд и заледен, но скоро й стана по-леко да копае. Яростно загребваше снега с две ръце, за да изкопае достатъчно вместително убежище. Когато най-после успя, пропълзя вътре, понатрупа сняг около входа, след което се сви на кълбо и тутакси заспа.
Смятала бе израза „тракам със зъби“ за образна приумица, при това недотам сполучлива, не като „треперят ми коленете от страх“, да речем. Но после разбра, че и коленете й треперят. Цялото й тяло вибрираше неудържимо. Закашля и се задави преди да се овладее. Подгизнала бе и изгаряше от треска. Усети, че е на умирачка.
Тази мисъл я накара да изпълзи от уютното си убежище и да застане несигурно на брега на реката. Отново се закашля, като не можа да се спре, докато не изхвърли цялата горчилка от почти празния си стомах. С изненада откри, че стои на колене.
Още по-учудена бе, когато осъзна, че върви по леда. Погледна назад и не можа да открие мястото на импровизирания бивак. Вървяла бе известно време като сомнамбул.
Нещата започнаха да се замъгляват. Полезрението й се стесни, сякаш гледаше през дълга тръба, която понякога почервеняваше по краищата и тогава на Робин й се налагаше да става отново на крака. Отпечатъците от тялото й в снега изглеждаха комично, като курабийки с формата на човече. Викаха им „снежни ангели“ и тя нямаше представа откъде го знае.
Понякога редом с нея вървяха човеци. Дълго си приказва с Габи, без да осъзнава, че тя е мъртва от доста време. Стреля срещу нещо, което или бе друго снежно чудовище, или просто снежна вихрушка. Пистолетът остана няколко минути приятно топъл, докато Робин се чудеше дали да не стреля отново. Накрая се усети, че е насочен към стомаха й. Когато се опита да го върне в джоба, по металната му дръжка полепна парче от кожата й. Върху пистолета остана част от опашката на една от татуираните змии. Нещо по-лошо, миглите на едното й око замръзнаха и Робин почти не виждаше.
Проблясващата светлинка отначало я подразни. Най-вероятно защото й липсваше обяснение. Не й се нравеха паранормалните явления като духа на Габи или халюцинациите с Крис и Валия и смяташе, че и светлинката е нещо подобно. Като нищо там можеше да открие оседланата Обой, готова препуснат в галоп.
Накрая си каза, а защо не? Ако умираше, можеше да стори същото и с приятел. И какво от това, че Титанидата бе мъртва? Робин не страдаше от суеверие. Чудесно ще се позабавляват и на Обой ще й се наложи да признае, че има живот и след смъртта и че схващанията на цялата й раса са погрешни. При тази мисъл се засмя и пое към ниското възвишение, откъдето идеше светлинката.