Обърна се с гръб по посока на земята. Нямаше смисъл да се оглежда за светкавици, защото вече не можеше да направи нищо, за да ги избегне. Разпери ръце, за да убие част от скоростта, а Ангелите се стрелнаха след падащото й тяло през раздирания от блясъци мрак на тунела.
45. Щастие и слава
Валия беше заменила патериците си за инвалиден стол титанидски модел. Съоръжението имаше две гумирани колела с радиус около метър, прикрепени към достатъчно широка дървена рамка. Тази част на тялото й, която бе човешка, се мъдреше между две дебели греди отпред и отзад, а между тях бе провесена брезентова седалка с отвори за предните й крака и колани, които придържаха здраво цялата конструкция. Крис я намираше за странна, но скоро свикна, защото видя, че е твърде практична. Валия нямаше да ползва дълго съоръжението — макар счупванията да бяха зараснали, лечителите-Титаниди все още се опасяваха да няма усложнения заради раните по краката.
Със стола Валия се придвижваше доста по-скоростно от Крис. Единственият й проблем бяха завоите, заради които й се налагаше да забавя. И подобно на инвалидните колички навсякъде по света, за тази стълбите също бяха препъни-камък. Валия се взря в широкото дървено стълбище, слизащо от зеления балдахин на дървото на Титантаун, присви устни и рече:
— Мисля, че мога да се изкача по него.
— Аз пък съвсем ясно виждам как се премяташ надолу — отвърна Крис. — Ще се кача само за минутка, за да извикам Робин. Серпент, къде е кошницата за пикник?
Детето се огледа изненадано, а после се сконфузи.
— Май я забравих.
— Тогава тичай веднага вкъщи, вземи я и не се заплесвай никъде.
— Добре. До скоро. — И изчезна в облак прах.
Крис се заизкачва по стълбището. Беше семпло, в унисон с дървения интериор наоколо — няколкото направени от пръчки и овързани с въжета букви — досущ надпис над входа на скаутски лагер — гласяха: „Хотел Титантаун“. Изкачи се до четвъртото ниво и почука на стая номер три. Чу вика на Робин, че е отворено, влезе и я завари да тъпче дрехите си в сака.
— Така и не свикнах да си събирам багажа — обясни тя и забърса потта от челото си с опакото на ръката. Още един горещ хиперионски ден. — Забелязвам у себе си още една промяна. Сега май не мога нищо да изхвърля. Защо не седнеш? Ще ти освободя място… — И се зае да премества купища ризи и панталони, повечето изработени от Титаниди.
— Ще ти призная, че съм изненадан от гледката — сядайки обясни Крис. — Смятах, че ще останеш поне докато не разберем дали Чироко е успяла…
Робин хвърли безформено парче метал върху леглото до него. Това беше семейната реликва — нейният колт.
— Донесоха ми го преди няколко часа — каза Робин. — Не си ли чул? Мислех, че целият град повтаря новината. Признаците отпреди няколко дни са сочели правилно, че на небесата е имало огромна битка, а Магьосницата се е измъкнала. Но Гея не се е примирила с положението и шпионите й са плъзнали навсякъде. Карнавалът се отменял завинаги, а расата оставала обречена. Или — Карнавалът ще се проведе, но по-късно. Чироко била зле ранена. Сега е в кома. Или пък — била добре и е наранила зле Гея. Това са слуховете, които чух, а дори не съм напускала хотела.
Крис беше изненадан, че е пропуснал новината. Беше прекарал деня вкъщи с Валия и Серпент и идваше направо в хотела веднага след като опаковаха храната за обяд. Бяха говорили за сътресението отпреди няколко декарота, когато бе забелязано леко поклащане на кабела в Обиталището на ветровете, а от Рея долиташе звукът на нескончаеми гръмотевици.
— Какво знаеш със сигурност?
Робин се пресегна и потупа пистолета.
— Това е. Това е тук, значи Чироко е стигнала до външната част на пръстена. Надявам се добре да й е послужил. Какво е станало по-нататък с нея не мога дори да си помисля.
— Може би не смее да се покаже тук? — предположи Крис.
— Носи се и такъв слух. Надявах се… о, да… когато тя тръгна, все още не й бях благодарила както подобава. Може би вече никога няма да имам възможност да го сторя. За това, че бе изпратила Трини да ме чака.
— Съмнявам се, че ще намериш подходящите думи. Аз не успях.
— Сигурно си прав.
— А последния път, когато я видях, тя продължаваше да ми се извинява, че ми е навлякла толкова беди.
— Също и на мене. Мисля, че очакваше да умре. Но как да я упреквам? Нямаше как да знае какво щеше… да… — Тя притисна стомаха си с ръка и за момент погледна несигурно.
— Внимавай — предупреди я Крис.
— С теб би трябвало да мога да говоря за това, нали?
— Не се ли чувстваш добре?