— Не зная, наистина. Според мен по-скоро се уплаших, че ще ми прилошее. Няма да лесно да се живее с това.
Крис знаеше какво имаше пред вид тя, но предполагаше, че след няколко месеца те едва ли ще забелязват шегата на Гея.
Загадката бе решена, но същността на решението изключваше възможността то да бъде разкрито пред други. И двамата намираха за странно — когато въобще им оставаше време да мислят за това, — че въпреки всички изследвания, проведени на Гея, и при хилядите пилигрими, дохождали при нея за лек, досега нито в една книга не бе спомената нито думица за Голямото падане. Причината бе проста. Гея не би позволила никому да говори за него. Нито пък те имаха право да обсъждат своите молби или молбите на останалите: те не можеха да разкрият, че пилигримите, стигнали до Гея, ще бъдат принудени да направят нещо, за да получат изцеление.
Крис бе убеден, че това е най-свято пазената тайна на века. Подобно на останалите няколко хиляди посветени, той не се изненадваше, че никой никога не бе я издал. Скоро след като се завърнаха в Титантаун, двамата с Робин изпитаха на гърба си действието на системата за сигурност, за която дотогава само бяха чували.
Никой от тях не би повторил.
Крис не се гордееше с този факт, но знаеше, че той е реалност. Гея бе вградила в тях психологична блокировка, която бе донякъде гъвкава — Крис можеше свободно да разговаря с Робин или с някой друг от посветените. Но ако се опиташе да говори с други за Голямото падане, за приключенията си из Гея или за чудотворното изцеление, щеше да изпита такава болка, че да изгуби и ума, и дума. Тя щеше да изпълзи от стомаха и да се впие в мускулите му, подобно на разкъсващи плътта нажежени змии.
Нямаше измъкване, или поне така му бе казано. Той знаеше, че никога няма да тръгне да проверява дали е истина. Ако се опиташе да опише преживяванията си, резултатът щеше да е аналогичен. Ако му бъдеха зададени въпроси, навлизащи в забранената зона, нямаше право да отговаря дори с „да“ или „не“ — „без коментар“ бе единственият позволен отговор, а „гледай си работата“ беше дори по-подходящ. Най-безопасно бе да си прови оглушки и въобще да не отговаря.
Системата притежаваше известна прелест, стига да не си нейна жертва. Доколкото можа да разбере Крис, тя беше безпогрешна. Всички посетители на Гея трябваше да се качат в асансьорна капсула — дори само за да достигнат от външния пръстен до доковете — и през това време те биваха приспивани, изследвани, а съзнанието им промито. Никой от обладаващите забраненото познание не можеше да напусне Гея, без да е получил блокировката.
Крис разбра, че е най-хубаво да бъде изключително предпазлив с всички, с изключение на Робин, Валия или останалите Титаниди. На Гея имаше и други човешки същества, които знаеха онова, което знаеше и той, но не можеше да бъде сигурен кои са те. Получаваше предупреждение, подобно на зъбобол, само щом отвореше уста, за да заговори за пътешествието. Това му стигаше. Нямаше желание да получи нови дози от отровата, която блокировката на Гея бе готова да влее в жилите му.
Робин бе напълнила единия сак и започваше втори. Крис я видя как взе малкия термометър, как го погледна и го хвърли в торбата. Разбираше я. Голяма част от екипировката им бе придобила сантиментално значение. Като капак на всичко, откакто се бяха върнали, всяка Титанида в града жадуваше да ги спре и да им направи подарък — някаква приятна дрънкулка. Вече нямаше място по рафтовете в дома на Валия, за да редят всичките му придобивки.
— Все още не разбирам докрай — каза Робин, като грижливо увиваше в хартия изящно инкрустиран комплект от дървени ножове, вилици и лъжици. — Не се оплаквам — освен че не зная как ще успея да опаковам всичко — но дали сме го заслужили? Ние не сме направили нищичко за тях.
— Валия откри някакво обяснение — отвърна Крис. — Ние сме известни. Е, не като Чироко, но все пак… Били сме пилигрими, върнали сме се изцерени, значи Гея ни е оценила като герои. Ето защо заслужаваме подаръци. Освен това Титанидите непрекъснато твърдят, че не са суеверни, но според тях сме големи късметлии, за да преживеем това, което преживяхме. Надяват се, че ако се държат приятелски с нас, ще им се предаде част от нашия късмет, а нали се задава следващият Карнавал. — Той заби поглед в ръцете си. — При мен има друга причина. Наречи го „за добре дошъл“ или пък „за щастие на младоженеца“. Ще бъда част от това общество. Те искат да се чувствам като у дома си.
Робин го погледна, отвори уста да каже нещо, после отново я затвори. Привършваше със стягането на багажа.
— Смяташ, че правя грешка — отбеляза Крис.
— Не съм казала подобно нещо. Никога не бих го казала, дори и да го мислех, а пък и не смятам, че грешиш. Зная какво означава Валия за теб. Поне си мисля, че зная, макар аз самата никога да не съм изпитвала такова чувство към когото и да било.