Габи застана зад люлката и я хвана за дъното. Повдигна го, веригите издрънчаха над главата й, а някогашният командир се прекатури и се стовари на верандата с глух тропот.
11. Пурпурният карнавал
Хиперион се смяташе за най-прекрасната от дванайсетте области на Гея. Всъщност малцина бяха пропътували достатъчно, за да правят сравнения от личен опит.
Но Хиперион бе приятна страна: нежна, плодородна, обляна от светлината на вечен пасторален следобед. Там нямаше скалисти планини, но реките бяха в изобилие. (Към Хиперион винаги се обръщаха в мъжки род, макар че областите на Гея не принадлежаха нито към силиния, нито към слабия пол и носеха имената на титаните, първородните деца на Уран и Гея.) Пркосяваше го река Офион, широка, бавна и кална в по-голямото си протежение. В нея се вливаха девет главни притока, кръстени на музите. Както и във всички останали райони на Гея, на север и на юг земите постепенно се издигаха, за да завършат с трикилометрови скали, увенчани с тесни хребети, известни като Планинската област. Тук се срещаха растения и животни, останали непроменени още от младините на Гея. По-нататък земите все така се издигаха, докато вече не можеха да задържат скалистата си черупка. Тук плътта на Гея ставаше видима и продължаваше вертикално нагоре, като извиваше, за да образува свод над земите под нея, захлупвайки ги изцяло с полупрозрачен прозорец, пропускащ слънчевата светлина. На тази шеметна височина въздухът не бе студен, но стените бяха хладни. Там се събираха водните пари, за да замръзнат на дебели ледени висулки, които се откъсваха и разбиваха по склоновете на Планинската област, топяха се и се втурваха през тесни каскади, скачаха от извисените скали — и продължаваха, укротени, към Реките на музите. В края на краищата, и те, както всички останали, се вливаха в могъщото течение на Офион.
Западните и централните земи на Хиперион бяха покрити с гъсти гори. В едната си част Офион приличаше по-скоро на езеро и образуваше тресавище, простиращо се на североизток от края на централния вертикален кабел. Но повечето от територията на Хиперион представляваше прерия: област с нежно нагънати хълмове, с просторни небеса и разлюлени като кехлибарени вълни житни поля. Наричаха я Равнините на Титанидите.
Житото растеше на воля, както живееха и Титанидите. Те владееха земята, без да я подчиняват, строяха малко, отглеждаха стада от различни животни, които използваха, за да пият от млякото на Гея. Нямаха сериозни претенденти за земите си, нямаха и естествени врагове. Никога не бе правено преброяване, но вероятно бяха стотина хиляди. Достигнеха ли двеста, земите щяха да са леко пренаселени. Половин милион означаваше глад.
Гея беше създала Титанидите по подобие на човеците. Те обичаха децата си, които се раждаха научени да ходят и да говорят, и затова не се нуждаеха от толкова грижи, колкото човешките отрочета. След две земни години детето Титанида ставаше независимо, за да достигне на три полова зрялост. Когато гнездото опустееше, родителят обикновено копнееше за още едно дете.
Всички титаниди можеха да имат деца.
Всички титаниди искаха да имат деца, обикновено толкова, колкото бе възможно. Детската смъртност бе ниска, а продължителността на живота — висока.
Тази съвкупност можеше да доведе до катастрофално пренаселване. В действителност популацията на Титанидите оставаше неизменна вече повече от седемдесет години, а причина за това бе Пурпурният карнавал.
Реките на Хиперион — Офион и Музите, разделяха земята на осем района, известни като Тоналностите: свободни административни области, аналогични на английските графства. Тоналностите не бяха ограничения. Всеки бе свободен да преминава от една Тоналност в друга. Но Титанидите не бяха заклети пътешественици и предпочитаха да си живеят в областите, в които са родени. Най-важните подразделения на вида на Титанидите бяха акордите, заместващи човешките раси. Както при хората, акордите можеха да се кръстосват без опасни последици. Но за разлика от човеците, при тях липсваше расово напрежение. Съществуваха деветдесет и четири установени акорда. Всички те живееха задружно, разпръснати из осемте Тоналности на Хиперион.
Най-голямата Тоналност на Хиперион бе ограничена от реките Талия, Мелпомена и южната извивка на Офион. Това беше Тоналност Ми. В нея се намираха Титантаун и Обиталището на ветровете. На юг се простираше Ре минор, на запад — До мажор и Фа диез минор.
На двайсетина километра от Титантаун, в Тоналност Ми, между блатото и широка равнина, оградена от ниски хълмове, стърчеше самотна скала, наречена Ампарито Рока. Висока бе седемстотин метра и горе-долу толкова широка, с отвесни стени, които можеха да бъдат изкачени. Захвърлена бе там неизвестно откъде по време на бунта на Океан, преди много мегарота. Подобната на кратер област, образувана при отскока на Ампарито Рока, преди той да се забие в земята и да се извиси над околността, бе известна под името Грандиозо.