Веднъж на всеки десет килорота — четиристотин и двайсет земни дни, период, обикновено наричан Година на Гея — Титанидите от Тоналностите на Хиперион се отправяха на пътешествие към Ампарито Рока в шумни, пъстроцветни кервани, понесли достатъчно провизии за празника, който траеше два хекторота. В Титантаун затваряха централната улица и Титанидите сгъваха палатките си, оставяйки туристите от Земята да се грижат сами за себе си. Всички до една потегляха на пътешествие, но от човеците само местните жители и пилигримите имаха право да се присъединят към голямата фиеста.
Това бе най-голямото събитие в живота на Титанидите, което обединяваше Коледа и Марди Грас (Марди Грас — Заговезни, последният ден преди Великите пости, ден за празненства, кулминация на карнавала в Ню Орлиънс. — Б.пр.), Чинко де Майо и Тет (Наименование на фестивала в чест на виетнамската Лунна Нова година. — Б.пр.) в целокупно чудовищно празненство, сякаш всички земни люде се бяха събрали на едно място за седмица, посветена на пеене и гуляи.
Това бяха дни на безгранично щастие и на горчиви разочарования. Бляновете, разцъфнали и подхранвани в продължение на десет килорота, даваха плодове по време на Пурпурния фестивал. Но по-често се превръщаха в прах. Тълпите, които изпълваха Грандиозо в първия ден на карнавала, щяха скоро да оредеят, а керваните, напускащи празненството през последния му ден, изглеждаха по-смирени от пристигащите с песни и смях. Но въпреки това дори за миг не прозираше отчаяние. Дали губиш, или печелиш — всичко зависеше от завъртането на великата рулетка Гея.
Трофеят, който можеше да бъде спечелен в подобното на паница Грандиозо, бе правото да имаш деца.
Пурпурният карнавал щеше да започне с марш в изпълнение на Първокласния маршируващ оркестър от Тоналност Ми. Този път беше „На парад“, от Джон Филип Суса. Робин, която се бе покачила на терасата с около петдесет метра височина върху червено-кафявата стена на Ампарито Рока, дори не предполагаше какво й предстои да преживее. Заслуша се в кристалночистия зов на тромпета, изпълняващ началните тактове, и инстинктивно се вкопчи в скалата, когато и ансамбълът се присъедини във фортисимо, с три тона в низходяща последователност, които отлетяха преди да бъдат доизречени, но въпреки това притежаваха обем и яснота, граничещи със свръхестественото. Въздухът все още трептеше от смайване, че е съдържал подобен звук, когато тромпетът повтори предишната игрива и нахакана тема, отново погълната от прииждащите разгневени ветрове.
Оркестрантите никога не бяха чували за униформи, нито пък за диригенти. Биха ненавиждали първите и нямаха нужда от вторите. При ансамбловата музика, музиката, написана, за да се изпълнява без свобода на импровизацията, онова, от което се нуждаеха Титанидите, бе някой, който да отмерва такта. Всичко останало го имаше върху нотния лист и щеше да бъде изпълнено точно както е написано, идеално още от първия, както и с всеки следващ път. Титанидите не се нуждаеха от репетиции. Проектираха и създаваха свои собствени инструменти, можеха да засвирят на всеки рог, цигулка, барабан или клавирен инструмент, който им попаднеше, след неколкоминутно запознанство с него, а и малко от инструментите им си приличаха.
Музиката развълнува Робин. Изпълнението бе забележително, макар те да не го осъзнаваха. Робин никога не беше харесвала маршовата музика, свързваше я с първичния милитаризъм, с войната и агресията. Титанидите я накараха да приеме тази музика като израз на чиста и лишена от свян жизненост. Тя потърка слепоочията си с ръце и се наведе напред, вслушвайки се внимателно във всяка нота.
Това беше празненство, което тя можеше да разбере. Въздухът бе изпълнен с обещания и трептяща възбуда. Робин я бе доловила още преди да се изравни с облака прахоляк, който вдигаше колоната на Титанидите по пътя си към Карнавала, беше я усетила, независимо че все още се чувстваше зашеметена от падането, от срещата с Ангела и продължителната си безпомощност на брега на Офион. Когато се присъедини към шествието, я посрещнаха без резерви. По някакъв начин бяха разбрали, че е пилигрим, макар самата Робин далеч да не бе сигурна, че отговаря на условията. Независимо от това, Титанидите я очароваха с подаръци — храна, напитки, песни и цветя. Качваха я на гърбовете си, при дисагите и саковете с провизии, и върху каруците, които скърцаха и се полюшваха под клатушкащите се товари. Чудеше се, в името на Великата майка, какво толкова бяха помъкнали, та така да претоварят каруците, всяка с по дванайсет колела, теглени от впрягове от две до дванайсет Титаниди.