Сега гледаше от високо чашата на Грандиозо и си мислеше, че вече знае. По-голямата част от товара сигурно са били украшенията за костюмите. Чисто голи, Титанидите обикновено грееха като неонов калейдоскоп, но за една Титанида това никога не беше достатъчно. Дори в града, без някакъв специален случай, те носеха средно по килограм гривни, мъниста и звънци. Ако кожата им беше гладка, я оцветяваха, ако беше окосмена — приглаждаха космите, сплитаха ги на плитки, изрусяваха ги. Пробиваха дългите си уши, ноздрите, зърната на гърдите, устните и препуциума и окачаха там всичко, що светеше или дрънчеше. Пробиваха отвори в твърдите си рубиненочервени копита и инкрустираха там скъпоценни камъни с контрастни цветове. Рядко се срещаше Титанида без свежо цвете, заплетено в косите или затъкнато зад ухото.
Но това очевидно бе само за загрявка. За Пурпурния карнавал титанидите бяха отхвърлили всякакви ограничения и истински се бяха украсили.
Музиката достигна кулминацията си и секна, въпреки че продължаваше да кънти във вибриращата скала. На Робин й се струваше, че не бива да умира нещо толкова жизнено като този звук, и наистина така и стана. Оркестърът поде „Символът на нацията“ от Багли. От сега нататък музиката щеше да звучи непрестанно.
Но по време на кратката пауза Робин видя, че някой се приближава. Изпита раздразнение — трябваше ли да говори с тази жена с кожени ботуши, зелени панталони и риза точно сега, когато се беше отдала на насладата от музиката. Понечи да се махне, но непознатата избра точно този момент да погледне нагоре и да се усмихне. Изражението й като че казваше: „Мога ли да дойда при теб?“ — и Робин кимна.
Тя наистина бе много пъргава. Изкачи се по скалата — нещо, което бе отнело на Робин десетина минути, — като почти не си помагаше с ръце.
— Здравей — поздрави тя Робин, настаниш се до нея и провеси краката си от ръба на терасата. — Надявам се, не те безпокоя.
— Всичко е наред. — Робин все още наблюдаваше оркестъра.
— Те не маршируват както подобава, разбира се — каза жената. — Прекалено са възбудени от музиката, за да вървят в крак. Суса би се обърнал в гроба, ако можеше да ги види.
— Кой?
Жената се засмя.
— Не повтаряй този въпрос пред никоя Титанида. Джон Филип Суса, ведно със секса и доброто вино, е на върха на класацията им. И проклета да съм, ако не накарат и мен да го харесвам, така както го изпълняват.
И да беше видяла добра маршировка, Робин нямаше да я оцени. Подскоците и танцувалните движения на Титанидите й допадаха. Суса трябва да беше човекът, написал марша, но и това нямаше значение. Жената каза, че я вълнува самата музика, същото чувстваше и Робин. Тя извърна глава, за да огледа новодошлата.
Тя не изглеждаше много по-висока от Робин, а това само по себе си бе ободряващо. Откакто бе пристигнала на Гея, като че ли срещаше все гиганти. Лицето й в профил изглеждаше спокойно, със странна невинност, опровергавана от формите на тялото й. Да беше само няколко години по-възрастна от Робин, но по неизвестна причина на Робин не й се вярваше, че е така. Светлокафеникавият цвят на нетатуираната й кожа приличаше на загар. Седеше като вкаменена, като местеше само очи. Изглеждаше флегматично отпусната, но личеше, че това е само илюзия.
Позволи на Робин да я поогледа, после обърна глава към нея. Очите й се засмяха, преди устата да го стори, но когато и устните се разтегнаха в усмивка, разкриха равни бели зъби. Тя протегна ръка и Робин я пое.
— Казвам се Габи Плъджет.
— Нека Свещеният Поток те … — очите на Робин се разшириха.
— Не ми казвай, че все още ме помнят на Ковън. Наистина ли? — усмивката й стана още по-широка и тя силно стисна ръката на Робин. — Ти трябва да си Робин Деветопръстата. Цял ден те търся.
12. Изборът на булка
Крис се съвзе от пристъпа по средата на танца. Тялото му продължи да се движи като тенекиено човече с навита пружина. Трябваха му няколко секунди, за да го накара да спре и в същия миг в гръб го блъсна едра синя Титанида. На лицето на Крис грееше усмивка. Сега тя угасна.
Някой го сграбчи за лакътя, откъсна го от редицата на танцьорите, обърна го и той се озова лице в гърди с друга Титанида.
— Казах ти, че трябва да тръгнем веднага, инак ще закъснея за прегледа — упрекна го тя и протегна голямата си ръка в странен жест. Когато го видя, че не помръдва, тя прокара другата ръка през дългите си розови коси и въздъхна. — Добре. Стъпвай, Крис! Хайде!