— Каква е ползата от незаредено оръжие? — запита Робин, искрено учудена от въпроса.
— Права си. Във всеки случай бъди спокойна за едно. Аз не съм телохранител на Гея. За тази цел тя си има достатъчно очи и уши. Дори няма да й кажа, че ти я преследваш. Това не ме засяга.
Робин оцени жеста.
— Добре. Смятам да остана. Скоро тръгвам нагоре, за да докопам Гея и да й светя маслото.
Чироко погледна към Габи, очите й като че питаха: Откъде я намери? Габи сви рамене и се усмихна.
— Е… а… добре. Не смятам, че имам да добавя нещо.
— Защо не продължиш, Роки? Тя все още може да прояви интерес.
— Не мисля — каза Робин и се изправи. — Не зная какво ще предложите, но ако има нещо общо с това да тръгна и да се превърна в „герой“ — тя май възнамеряваше да се изхрачи, но не намираше място, непокрито от килими, — отпишете ме. Не участвам в подобни игри. Имам да разчиствам сметки, след което смятам да се махна оттук, стига да съм жива.
— И тъй, ти ще се катериш по спицата.
— Точно така.
Чироко отново се обърна към Габи и тя разбра погледа й. Това беше твоя идея, се четеше в него. Сега ти се заеми, ако искаш да я прикоткаме.
— Слушай, Робин — подхвана Габи. — Твоята цел е да се върнеш в главината, но тъй като вече си оползотворила еднократното си право на свободно изкачване, не разчитай повече на асансьора. Шансът стигнеш жива горе е към едно на трийсет. Той наистина е нищожен, ако се изкачваш сама. Двете с Чироко успяхме, но извадихме дяволски късмет.
— Не ми казваш нищо ново — обади се Робин, но Габи не се смути.
— Искам да кажа само, че благодарение на нашата оферта ще стигнеш горе по-бързо и по-безопасно. Не те моля да играеш по гайдата на Гея: лично аз съм твърдо против. Мисля, че е… е, няма значение какво мисля. Но разсъди сама. Чироко не те кара да причиняваш страдания на някого или да вършиш нещо недостойно. А те кани на пътешествие по периферията на колелото. Такова е нашето предложение.
— Длъжна съм да наобиколя някои местенца — поясни Чироко.
— Точно така. Просто се оказа, че ни е на път, а Гея ни каза, че се очаква двамата с Крис да паднете тук. Роки и аз сме го правили и преди, с други пилигрими, заедно и поотделно. Стараем се да ги предпазим от нещастия, докато се научат. Думата ми беше, е че можеш да тръгнеш с нас. Ще научиш някои полезни неща, ако все още си решена да се катериш към главината. Не твърдя, че няма риск. Излизането извън Хиперион, а и всичко на Гея носи рискове. По дяволите, много неща, дори на Хиперион, могат да те убият. Но точно това му е хубавото. А по време на пътуването може да извършиш постъпка, която Гея да сметне за героична. И няма да е такава, че да се срамуваш, обещавам ти. Едно признавам на Гея — знае как да избира своите герои. Подвигът ще бъде извършен само ако се появи възможност, нали разбираш. Не бива да се притесняваш, че така играеш по гайдата й. Просто ела с нас. А когато се върнеш, ще получиш правото на свободно изкачване догоре. Какво ще правиш там си е твоя работа. — Габи отново седна. Харесваше Робин, но проклета да е, ако можеше да направи нещо повече, за да я предпази. Почувства се в кожата на Дебелия Фред, Ангела — имаше хора, които харизваха крак или ръка, за да получат помощта, която тя и Роки предлагаха, а ето че се налагаше да навива тази твърдоглава хлапачка.
Робин също седна и благоволи да си придаде леко засрамен вид.
— Съжалявам — отвърна. — Благодарна съм за предложението и с удоволствие ще тръгна с вас. Това, което казваш, е разумно. — Габи се чудеше дали Робин е видяла същата картина, която тя си беше представила: изкачила двеста или триста километра нагоре по вътрешността на вертикалната спица, Робин внезапно се парализира. Никой, преживял веднъж Голямото падане, не гори от желание да го повтори.
— Крис?
— Аз? Разбира се. Бих бил глупак, ако откажа.
— Това ми харесва. Една реалистична преценка. — Чироко стана, свали робата си и надяна избелялото пончо. — Чувствайте се като у дома си. Карнавалът свършва след около осемдесет рота, така че — забавлявайте се. Срещна в „Омагьосаната котка“ — след сто рота.
14. Джинджерозо
— Eй, готин, ако не излезеш скоро, сама ще дойда при теб.
Крис се взираше във водата, която се стичаше по тялото му и се разплискаше върху босите му крака. В ръката си държеше сапун. Вдигна глава и струята обля лицето му.
Не беше обичайно два пъти по ред да губи паметта си.
— Ще оставиш малко вода и за мен, нали? — гласът беше женски, глас на непозната. Къде ли се намираше сега, какъв бе последният ясен спомен…? Спря водата и пристъпи извън малката кабинка на душа. Стените и подът бяха от голи дъски. През отворения прозорец се виждаше земята трийсетина метра по-долу. Намираше се на дърво, вероятно в хотела на Титантаун. Предпазливо надникна през открехнатата врата. Малката стая бе обзаведена с леки мебели и масивно ложе, а върху него лежеше гола жена, също доста масивна. Беше се изтегнала възнак в поза, която би могла да бъде и съблазнителна, ако не личеше, че просто си отдъхва. „Дали беше преди или след това?“ — запита се той, но тялото му знаеше отговора. Беше след това.